Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

— Уважение или омраза?

— Не са толкова различни, колкото смяташ.

Ентрери понечи да отговори, но преди да успее да каже и дума, въздухът около двамата ездачи затрептя странно, подобно на вълна от мек син плат.

Призованите им коне изчезнаха изпод тях.

Ентрери се заби в земята и се затъркаля, като си издра лицето и почти си раздроби челюстта. Когато най-накрая успя да овладее търкалянето си и се изправи, видя Джарлаксъл да се носи край него, все още изправен и левитиращ по инерцията на падането.

— Това не беше случайност, нито магията на конете се е изчерпала едновременно — извика мрачният елф, отдалечил се напред.

Ентрери се огледа, а ръцете му потърсиха оръжията.

— Към хълмовете, бързо — настоя Джарлаксъл. — Цитаделата не трябва да ни хваща на открито.

Те се втурнаха назад, за да приберат конете си, които отново бяха просто обсидианови фигурки. После се закатериха на запад, където земята започваше да се издига и големи изтърколили се камъни от Галенските планини им предлагаха някакво прикритие. Все още се катереха, когато видяха далеч на север ясно забележимия прахоляк и движението на много галопиращи коне.

— Как го направиха? — попита Ентрери, когато се облегнаха на един голям камък за лелеяна почивка. Засада ли беше? Има ли магьосник наоколо?

— Дали изобщо бяха те? — попита Джарлаксъл.

— Ако не са били, тогава тази група трябва да ни подмине — разсъди Ентрери.

При тези думи и той, и Джарлаксъл решиха да надникнат иззад канарата към равнината долу, където истината стана ясна. Защото преследвачите бяха забавили ход, а някои вече се бяха обърнали на запад и навлизаха сред хълмовете северно от настоящото им местоположение.

— Трябва да намерим място, където ще можем да се защитаваме — предложи Джарлаксъл.

Ентрери не мигна.

— Когато ни наближат, ти просто ще се превърнеш в сянка и ще се процедиш в някоя пукнатина в камъните, не се съмнявам — каза той.

Джарлаксъл обмисли за момент думите му, но имайки предвид инцидента в пещерата на драколича, наистина не можеше да се зарича в обратното.

— Ела — предложи мрачният елф. — Не сме изгубили всяка надежда. Може би има пещери.

— Не и такива, каквито ви трябват — обади се един глас, и двамата много бавно завъртяха глави, за да видят един по-възрастен мъж, добре подстриган и с великолепни одежди в пурпурно и червено, без петънце кал по себе си. Начинът, по който се държеше, наклонът на главата му и очевидното благоговение на няколкото стражи около него, сред които беше едно джудже, което и двамата познаваха твърде добре, им подсказаха точно кой е той още преди да се представи като Архимаг Кнеликт.

— Не знам дали бих нарекъл Кантан приятел — каза Кнеликт. — Беше досаден и си намираше още по-досадни спътници.

— Това ще съм аз — гордо обяви Атрогейт, но никой не се развесели.

— Но той беше ресурс за моята организация — продължи Кнеликт. — Ценен ресурс, който ми бе отнет.

— Ако знаех това, щях да го оставя да ме убие — подхвърли Ентрери.

— Буахаха!

— Млъкни, джудже — каза Кнеликт, и когато Атрогейт моментално си затвори устата, помръдна нервно и сведе поглед към земята, Ентрери и Джарлаксъл осъзнаха, че архимагът напълно отговаря на репутацията си и дори я надминава.

— Командир Елъри също беше немалка ценност — продължи Кнеликт. — Връзка с действията на короната — предимно несъзнателна и глупава ценност, но все пак ценност.

— Ах, и сега търсиш да си върнеш онова, което си изгубил — отговори Джарлаксъл.

— Така ли? — Кнеликт тръгна настрани, изучавайки и двамата, докато вървеше. — Ти очевидно си по-силен от Кантан, тъй като си го надвил — каза той. — И без съмнение крал Гарет сега ще ви приветства в двора си, след като спасихте Палишчук и сразихте магията на Зенги.

— Мисля, че току-що се писахме доброволци — отбеляза Ентрери.

— Предпочиташ алтернативата ли? — парира го Джарлаксъл.

— Не е нужно да ви обяснявам детайлите, разбира се — каза Кнеликт. — И двамата добре знаете правилата.

Разбираме ли се?

— Създавал съм такива организации — увери го Джарлаксъл.

Изведнъж Кнеликт се раздвижи. Ентрери посегна към оръжията си, но Джарлаксъл разпозна жеста и сграбчи ръката на приятеля си.

Задуха силен вятър и около тях се завихри прах, ослепявайки ги за миг. И когато изчезна, двамата бяха сами.

— Те не бяха тук наистина — каза Джарлаксъл. — Кнеликт ни прожектира образа и звуците на цялата група.