Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

Джарлаксъл поклати глава.

— Тя бе само онази, която започна процеса, и замъкът изсмукваше сили от нея за удобство, не за да оцелее. Смъртта й нямаше да означава нищо за целостта на структурата, освен че може би щеше да забави растежа на гаргойлите или нещо друго маловажно.

— Е, ако не е Арраян, тогава кой? — попита Ентрери. — Драколичът?

Джарлаксъл откъсна друга страница, после още една.

— Драколичовете си ги бива. Духовете им бягат и се укриват, очаквайки друго подходящо тяло, което да съживят и населят.

Очите на Ентрери се разшириха и той неволно се огледа, сякаш очакваше звярът да се стовари отгоре му. Понечи да попита Джарлаксъл какво иска да каже, но се спря, когато чу другите да се влачат в залата зад него.

— Добре дошли — каза им Джарлаксъл. — И точно навреме, за да видите края на заплахата.

С тези думи той се отдръпна от книгата и допря върховете на палците си. С разперени пред себе си пръсти призова силата на един от магическите си пръстени.

От разтворените му ръце изригна ветрило от пламъци, които обгърнаха магическия том и го подпалиха. Смеейки се, Джарлаксъл извади кинжал и започна да раздира книгата, при което се разлетяха почернели, горящи парчета пергамент.

Правейки това представление, мрачният елф намери своето съкровище и го пъхна в ръкава си под прикритието на разрязващите движения. Не се изненада, когато видя трофея си — пурпурен, сияещ скъпоценен камък с формата на череп. Не човешки череп като онзи, който Джарлаксъл вече притежаваше, а череп на дракон.

Веднага щом сключи пръстите си около камъка, мрачният елф почувства жизнената сила на големия черен дракон, която се таеше в него.

Почувства омразата, яростта.

Но най-силно почувства страха на дракона.

Това му хареса.

Не беше нужно петимата останали спътници да се отдалечават, за да намерят още съюзници. С победата над дракона и над артефакта на Зенги бе дошло поражението на гаргойлите. Уингхам бе предположил, че се е случило нещо хубаво и важно и бързо бе извел отряд от войници полуорки през северната порта на Палишчук.

Бяха много доволни да видят как петимата излизат през дупката в подвижната решетка, която Атрогейт бе направил по-рано.

Зарадваха се и едновременно се разтревожиха, защото четирима липсваха, включително мъжът, който от десетилетия бе приятел на Палишчук.

Арраян изтича към Уингхам и го обви в силна прегръдка. Около тях избухнаха овации — за Арраян и за Олгерхан, с по някой и друг поздрав и към останалите трима.

Но аплодисментите бързо стихнаха, когато Олгерхан потвърди смъртта на Кантан и Елъри, на добрия Праткъс и на Мариаброн Скиталеца.

Така че честването бе приглушено, но все пак празнуваха, защото заплахата бе отминала и Палишчук бе оцелял. След малко радостни възгласи и много молитви, направени за мъртвите, Уингхам поиска да чуе цялата история.

— Ще има време за това, когато се върнем в Палишчук — отговори Джарлаксъл и останалите, дори вечно любопитният Уингхам, бързо се съгласиха. Замъкът можеше да е мъртъв, но в края на краищата те все още бяха дълбоко насред Ваасанската пустош.

— Почти я изгубихме — каза Джарлаксъл на Уингхам, защото се бе постарал да върви до стария полуорк на връщане. — Олгерхан захвърли пръстена си и внезапният шок от поемането на цялото бреме едва не смаза бедното момиче.

Уингхам му хвърли любопитен поглед и за малко да се изпусне с едно „Откъде знаеш?“, прецени Джарлаксъл, защото го прочете ясно по лицето на стария търговец на оръжие.

— Когато не можахме да намерим пръстена на Олгерхан, знаехме, че трябва да действаме бързо. За щастие в този момент вече бяхме готови да се бием с истинския владетел на крепостта, черен драколич с огромни размери и сила.

Това накара Уингхам да се ококори.

— Имате доста да разказвате — каза той.

— Беше дълъг ден — отговори Джарлаксъл.

Целият град се стече тази нощ — стари, млади и онези между тях, за да чуят историите за падането на драколича. Естествено, Джарлаксъл влезе в ролята на разказвач от името на петимата, защото малцина в целия свят можеха да разказват истории по-добре от странния стар мрачен елф. Атрогейт вмъкна няколко рими и изглежда получаваше особено удоволствие от стенанията на присъстващите.

Докато ставаше това, Ентрери отиде в далечния край на общата зала, опитвайки се да остане незабележим. Не му се говореше с никого, не искаше да го тупат по гърба и нямаше желание да отговаря на въпроси, особено за смъртта на Елъри и Кантан.