Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

Но в тълпата видя едно лице, отзад до вратата, което не можеше да пренебрегне.

— Дейвис Енг? — попита той, когато стигна до Калихай.

— Почива си — отговори тя кратко. — Почти умря, когато гаргойлите нападнаха града, но аз бях там.

— Както винаги героиня.

Калихай го изгледа гневно.

— Това е твоята титла, не е ли така?

— Помолихме те да дойдеш с нас.

— За да падна мъртва до Елъри, без съмнение.

Ентрери само се усмихна, поклони се и се отдалечи.

Радостните възгласи зад него стихнаха, докато вървеше в нощта на Палишчук. Беше сам с чувствата си, включително някои, които дори не бе подозирал, че изпитва. Извика в ума си лицето на Арраян, после си помисли за Дуавел Тигъруилис. Помисли за своя гняв, своята болка, когато Арраян бе признала любовта си на Олгерхан.

Защо бе почувствал това? Защо толкова силно?

Призна пред себе си, че Арраян наистина го привличаше, но Елъри и Калихай също го бяха привличали на това ниво. Не обичаше жената полуорк — как би могъл, когато не я познаваше истински?

Всичко това го накара да поклати глава и питайки се за това сега, когато имаше време да помисли и да разсъждава, без надвиснала опасност и отвличане на вниманието, той намери отговора.

Измъкна флейтата на Идалия и се втренчи в нея, после се изсмя горчиво.

Значи сестрите драконки — и без съмнение, неговият приятел, мрачният елф — се бяха наговорили да го манипулират.

Странно, но в този миг на размисъл Артемис Ентрери не им беше ядосан.

Три дни по-късно от Палишчук тръгна фургон, в който се возеха Ентрери и Джарлаксъл, Калихай, Атрогейт и Дейвис Енг. Неколцина от войниците на Палишчук бяха приели да бъдат стражи и колари. Зад тях вървеше втори фургон, който носеше телата на Праткъс и командир Елъри. Не бяха намерили достатъчно от останките на Мариаброн, за да го погребат, а долната половина от тялото на Кантан, въпреки че уж бе измъкната от стражите на Палишчук, които се бяха върнали в замъка, не бе положена в каруцата. Слуховете шепнеха, че някой я е поискал и отнесъл без много шум предишния ден, но дори вечно подозрителните Джарлаксъл и Ентрери нямаха много вяра на обърканите сведения.

— Ще постъпиш мъдро, ако държиш търсачите на редки артефакти настрана от замъка — каза Джарлаксъл на Уингхам, който бе застанал до Арраян, Олгерхан и един много по-възрастен полуорк, представен като стар и известен бард. — Книгата е унищожена, така че по всяка логика мястото трябва да е мъртво. Но в крайна сметка това беше артефакт на Зенги и не знаем какви други изненади ни е оставил кралят вещер.

— Войниците, които влязоха, разказаха на всички за съдбата на Праткъс — отговори Уингхам — и че явно няма никакви съкровища. Замъкът ще остане както си е, докато крал Гарет не изпрати подходящ отряд, който да разследва.

— Сбогом тогава — каза мрачният елф с нисък поклон, като размаха голямата си шапка. — Очаквайте завръщането ми в Палишчук в момент, когато ще мога напълно да разгледам и да се насладя на града.

— И ще бъдеш добре дошъл, Джарлаксъл — вметна Арраян. — Макар че едва ли ще те видим преди пролетното топене.

Джарлаксъл й се усмихна и вдигна магическия пръстен, който му беше дала по негова молба, уж за да го изучи по-добре и може би да замени изгубения му другар. Арраян му го бе предала без възражения, след като Уингхам се бе съгласил, защото никой от двамата не знаеше, че Джарлаксъл вече притежава другия пръстен. Щом останалите бяха излезли от стаята на битката, една бърза магия бе показала на Джарлаксъл местоположението му, а мрачният елф никога не оставяше такива предмети да се изгубят напразно.

— Зимата се задава бързо — каза Уингхам. — Но пък тук горе зимата винаги наближава бързо, ако вече не е тук!

— И ти ще си добре дошъл, Артемис Ентрери — добави Олгерхан.

Ентрери срещна погледа на полуорка, а после обърна взор към Арраян. Усмивката й беше топла и приятелска и изпълнена с благодарност.

Ентрери бръкна под мантията си и извади флейтата на Идалия, после погледна пак към двамата. Усещайки любопитния поглед на Джарлаксъл, той се обърна към мрачния елф.

Видя разбиране и доби усещането, че приятелят му ще бъде доста разочарован.

Вдигна флейтата, но не я хвърли на Олгерхан, както бе възнамерявал.

— Може би ще се науча да свиря достатъчно добре, за да ви развличам, когато се върна — каза той и видя как усмивката на тъмното лице на Джарлаксъл става по-широка.

Ентрери не беше сигурен какво точно изпитва.