Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

— Подозирам, че липсата на опит не е сред недостатъците на Джарлаксъл — отвърна Тазмикела и тонът й разкри на мрачния елф, че тя подозира, че може би Джарлаксъл крие нещо от скорошното си приключение в кулата.

— Но не се плашете, уча се бързо — отвърна той. — И се страхувам, че аз — ние — не можем да повторим грешките си с кулата, ако се появи друга.

Той протегна напред ръкавица, черна, съшита с червени конци, и я обърна така, че да покаже дупката на дланта.

— Цената, която плати артефактът, за да победи магията на книгата.

— Нима това е ръкавицата, която върви с могъщия меч на Ентрери? — попита Тазмикела.

— Тъй е, макар мечът да няма власт над него, със или без ръкавицата. Всъщност след срещата със сянката вярвам, че мечът го харесва. Все пак нашето пътешествие се оказа твърде скъпо, защото ръкавицата имаше много други ценни употреби.

— И какво искаш да направим по въпроса? — попита Илнезара.

— Да ни компенсирате? — посмя да попита мрачният елф. — Няма съмнение, че сме отслабени без ръкавицата. Защитите ни срещу използващите магия са силно намалени. Несъмнено това не би било от полза, имайки предвид задълженията ни към вас.

Сестрите се спогледаха с усмивка.

— Щом този том се е появил, можем да очакваме и други артефакти на Зенги — каза Тазмикела.

— Това, че книгата е стигнала толкова на юг, ни подсказва, че някой във Вааса е открил съкровищница от артефакти на Зенги — добави Илнезара. — Подобни могъщи магически предмети не обичат да стоят скрити. Те откриват начин да се появят отново и отново за ужас на света.

— Интересно… — започна мрачният елф, но Тазмикела го прекъсна.

— Повече, отколкото осъзнаваш — настоя тя. — Вземи приятеля си, Джарлаксъл, защото пътят ви очаква — път, който може да се окаже доста доходоносен за всички ни.

Не беше молба, а искане и тъй като сестрите в крайна сметка бяха дракони, не бе искане, което елфът смяташе да пренебрегне. Той обаче усети и нещо друго в тембъра на сестрите, което го заинтригува поне толкова, колкото остатъкът с формата на череп от творението на Зенги. Имитираха вълнение, сякаш велики приключения и потенциална печалба очакваха всички тях, но зад това Джарлаксъл ясно долавяше нещо друго.

Двете могъщи драконки бяха уплашени.

В далечната студена северна земя на Вааса, втори череп, много по-голям от първия, сияеше алчно. Бе почувствал остро падението на малката си сестра в Дамара, но не с ужаса на някой, загубил член на семейството. Не, далечните събития бяха просто в реда на нещата. Другият череп, човешкият череп, беше незначителен и слаб.

Освен всичко останало онова, което далечният остатък от божествеността на краля вещер бе узнал, бе, че силите могат да бъдат пробудени — че силите ще се пробудят. Твърде дълго време бе изминало в умовете на глупавите човеци и онези другите, които бяха победили Зенги.

Вече искаха да изпробват мъдростта и силата си срещу артефактите на създание, толкова по-велико от тях, толкова отвъд възможностите им да го осмислят. Надменността им ги караше да вярват, че могат да придобият тази сила.

Не разбираха, че силата на краля вещер бе идвала отвътре, не отвън и че останките му, „есенцията на разпръсната магия“, „парченцата от Зенги, разхвърляни надалеч“, от песните на глупавите и наивни бардове, ще могат чрез акта на съзиданието да ги победят и да вземат от тях дори докато те се опитват да спечелят от разпръснатото от Зенги.

Това бе истинското обещание на краля вещер, обещанието, което бе накарало драконите да се тълпят край него.

Малкият череп откриваше единствено покой. Книгата, която го притежаваше в себе си, бе открита, умовете, които я търсеха, бяха любознателни, а паметта — кратка. Парченцето от есенцията, захвърлено надалеч, щеше да познае сътворението, силата и живота в смъртта.

Някой глупав смъртен щеше да се погрижи за това.

Драконът изръмжа беззвучно.

Парисъс, импилтурийката, се намръщи, когато червенобрадото джудже стегна превръзката върху ранената й ръка.

— По-добре да си дошъл, за да ми кажеш, че сте решили да доставите останалата част от наградата ни — обърна се към войника, който стоеше насреща й в другата част на малката стая, където свещеникът бе направил параклиса си.

Външният й вид, с широки рамене и късо подстригана, разрошена руса коса, придаваше заплаха към думите й. Всеки, който бе виждал Парисъс да върти широкия си меч, би казал, че чувството за опасност е уместно.