Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

Нещо не беше наред, не миришеше както трябва.

Лицето му свидетелстваше за тежката работа, за битките от над двадесет години. Въпреки това все още бе хубав, с кафявите си несресани кичури и разчорлена брада. Кафявите му очи сияеха с блясъка на младостта, по-подходящ за мъж, наполовина на неговите години, а усмивката му бе едновременно заповедническа и палава, усмивка, която може да разтопи една жена на място, и която скитащият войн често бе прилагал. Беше се издигнал в редиците на Армията на Кървав камък през годините на войната с краля вещер и бе надминал дори това признание с освобождаването си от официална служба при крал Гарет след падането на Зенги.

Наричаха го Мариаброн Скиталеца, име, известно на почти всеки мъж, жена и дете в Дамара. Име, всяващо страх и омраза в чудовищата на Вааса. Защото краят на службата му в Армията на Кървав камък бе само началото на службата му в името на крал Гарет и жителите на двете държави, известни заедно като земите на Кървав камък. Мариаброн се бе подвизавал по северните склонове на прохода Кървав камък, който свързваше Вааса и Дамара през надвисналите Галенски планини.

Служил бе като неуморен телохранител на работниците, които бяха построили огромната Ваасанска порта.

Повече от всеки друг, дори повече от мъжете и жените от обкръжението на самия крал Гарет, Мариаброн Скиталеца бе работил за опитомяването на дивата Вааса.

Напредъкът бе бавен, много, много бавен и Мариаброн се съмняваше, че докато е жив, ще успее да види Вааса наистина цивилизована. Но въпросът не бе в края на пътуването. Не можеше да поправи всички злини на света, но можеше да помогне на събратята си да поемат по правилната пътека, която евентуално ще доведе до това.

Но нещо не миришеше както трябва. Някакво усещане във въздуха, някакво шесто чувство подсказваше на рейнджъра, че скоро може да предстоят тежки изпитания.

Трябва да е заради повикването на Уингхам, осъзна той, защото кога преди се бе случвало полуоркът да призове някого при себе си? Всичко, свързано с Уингхам — Странния Уингхам, както го наричаха и както с гордост сам се зовеше, — предизвикваше подозрение, разбира се, от любопитния, а не от зловредния вид. Но какво можеше да е, чудеше се Мариаброн? Какво усещане се носеше по вятъра и затъмняваше небето на Вааса? Каква зла поличба бе усетил несъзнателно с крайчеца на окото си?

— Остаряваш и ставаш боязлив — скара се на себе си.

Мариаброн често говореше на себе си, защото често бе сам. Не искаше партньор нито в лова, нито в живота, освен ако не бе временна уговорка, топло, меко тяло край него в топло, меко легло. Отговорностите му бяха отвъд собствените му желания. Виденията и стремежите му бяха вкоренени в надеждите на цяла нация, не в желанията на един човек.

Рейнджърът въздъхна и заслони очите си от изгряващото слънце, за да се вгледа на изток през калните Ваасански поля. Лятото бе дошло в пустошта, макар бризът все още да хапеше. Много от по-скотските чудовища, гигантите и огретата, бяха мигрирали на север, за да ловуват стадата лосове. Когато по-страховитите врагове скитаха наоколо, по-дребните хуманоидни раси предимно орки и гоблини — стояха настрана, дълбоко в пещерите или високо сред скалите.

Докато обмисляше това, Мариаброн остави погледа си да се отклони наляво, на юг, към огромната стена-крепост, известна като Ваасанската порта.

Огромната й подвижна решетка бе вдигната и рейнджърът виждаше тъмните точици, които представляваха авантюристи, потеглящи на сутрешен лов.

Вече се говореше за строежа на още укрепени кули на север от великата порта, защото броят на чудовищата намаляваше и ловците на глави вече не можеха да бъдат сигурни за златото и среброто си.

Всичко се движеше точно както крал Гарет бе планирал и искал. Вааса щеше да бъде опитомена, миля след миля, и двете нации щяха да се слеят като едно цяло в Кървав камък.

Но нещо държеше Мариаброн нащрек. Някакво чувство го предупреждаваше дълбоко в недрата на ума му, че мракът не се е махнал изцяло от дивата земя на Вааса.

— Призивът на Уингхам е виновен за всичко — реши той, върна се обратно в закътаната долчинка и започна да прибира екипировката си.

Няколко мига по-късно командир Елъри крачеше по огромната стена, представляваща Ваасанската порта. Едва познаваше двете жени, Калихай и Парисъс, които се бяха издигнали толкова нависоко сред редиците на ловците на глави, и в интерес на истината, не харесваше особено дребната, Калихай. Елъри знаеше, че нравът на полуелфката бе понесъл отпечатъка на времето също като красивото й някога лице. Въпреки това Калихай можеше да се сражава редом с най-добрите бойци на портата и да се надпива с тях, а и Елъри трябваше да признае пред себе си, че самата тя ликуваше тайно, че жена е заела най-високата позиция на таблото с наградите.