Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

Но когато Артемис Ентрери погледна в огледалото, пред очите му се появи образ, който не му харесваше.

Въобще не изглеждаше над четиридесетгодишен. Стегнат и във форма, с добре тренирани мускули и атлетичен вид като на по-млад — малцина биха му дали повече от тридесет години. По настояване на Джарлаксъл и за да избегне постоянното му заяждане, убиецът поддържаше черната си коса добре подстригана и разделена на път, от ляво на дясно, а лицето му почти винаги бе гладко избръснато с изключение на малките мустачки, които бе започнал да харесва. Беше облечен в копринени дрехи, добре ушити и по мярка — Джарлаксъл не би позволил нещо друго.

Имаше обаче едно нещо във външния вид на Ентрери, което педантичният и придирчив мрачен елф не можеше да поправи, и докато оглеждаше цвета на кожата си, чийто сив оттенък го караше да се чувства сякаш трябва да е изложен на показ в ковчег, погледът на Ентрери неизбежно се връщаше към инкрустираната кама. Оръжието му беше причинило това. Беше отнело живителната есенция на междупространствен хуманоид от друго измерение, известен като сянка, и я бе вкарало в човешката форма на Ентрери.

— За теб никога не е достатъчно просто да убиеш, нали? — попита Ентрери на висок глас и докато го изричаше, погледът му се местеше от кинжала към отражението му в огледалото и обратно.

— Напротив — долетя отстрани плавен, мелодичен глас, — гордея се с това, че убивам само когато е нужно и обикновено това е достатъчно, за да задоволи чувствата, които са ме подтикнали към делото.

Ентрери завъртя глава и изгледа влизането на Джарлаксъл в стаята. Високите му кожени ботуши тропаха шумно по дървения под. Ентрери знаеше, че само миг по-рано тези ботуши не са издавали и звук, защото Джарлаксъл можеше да ги заглуши или да подсили шума само с мисъл.

— Изглеждаш разрошен — отбеляза мрачният елф.

Протегна се към тъмното дървено бюро и измъкна бялата риза на Ентрери, после я хвърли към седналия убиец.

— Току-що се събудих.

— Ах, тигрицата, която ти доведох снощи, ти е донесла покой.

— Или ме е отегчила до сън.

— Тревожиш ме.

„Ако знаеше колко често мисълта да те убия се е въртяла в главата ми“, помисли си Ентрери, но се спря, щом на лицето на Джарлаксъл се изписа широка самодоволна усмивка. Джарлаксъл предполагаше какви са мислите му, а може би дори ги четеше подробно с някакво странно магическо устройство.

— Къде е червенокосото девойче?

Ентрери огледа малката стая и сви рамене.

— Подозирам, че си е тръгнала.

— Дори когато сънят слепва очите ти си оставаш прозорлив.

Ентрери въздъхна и погледна обратно към кинжала и към отражението си. Двата образа предизвикваха сходни чувства. Отпусна лицето си в ръце и разтърка замъглените си очи.

Вдигна глава при звука от тропане, за да види как Джарлаксъл използва дръжката на кама, за да закове някакъв орнамент на рамката над вратата.

— Подарък от Илнезара — обясни мрачният елф, отстъпи назад и отмести ръцете си, за да разкрие талисман с размерите на длан — сребърна статуетка на дракон, извит назад с разтворена челюст и разперени криле.

Ентрери не беше изненадан. Илнезара и сестра й Тазмикела бяха станали техни благодетели, или работодатели, или спътници, или каквото друго пожелаеха.

Сестрите държаха всички козове във връзката, защото в крайна сметка бяха дракони.

В последно време все дракони.

Ентрери никога не беше виждал дракон преди да се срещне с Джарлаксъл. Оттогава насетне беше видял твърде много от тези зверове.

— Светкавицата на синия — прошепна Джарлаксъл и очите на статуята просветнаха за момент с ярка, леденосиня светлина, а после потъмняха.

— Какво направи току-що?

Джарлаксъл се обърна към Ентрери със сияйна усмивка.

— Нека просто кажем, че няма да е добра идея да се излиза през тази врата, без първо да разпознаем вида дракон.

— Син?

— Засега — подразни го елфът.

— Откъде знаеш, че няма да го сменя, докато си навън? — попита Ентрери, твърдо решен да вземе превес над самонадеяния мрачен елф.

Джарлаксъл потупа превръзката на окото си.

— Защото мога да виждам през врати — обясни той. — И очите винаги ще го издават.

Усмивката му изчезна и той отново огледа стаята.

— Сигурен ли си, че тигрицата я няма?

— Или е станала много, много малка.

Джарлаксъл хвърли кисел поглед на Ентрери.

— Да не е под леглото ти?

— Носиш превръзката. Просто погледни през нея.

— Ах, отново ме нараняваш — изрече мрачният елф. — Кажи ми, приятелю, ако погледна в гърдите ти, ще видя ли нещо друго освен празнина на мястото, където трябва да е сърцето ти?