Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

Всички се бяха шегували с реакцията на Атрогейт, но Елъри разбираше, че това всъщност не е шега.

Познаваше го добре, макар малцина да осъзнаваха, че двамата са изградили взаимноизгодно партньорство, и знаеше, че джуджето не приема добре това да бъде надминато, независимо от гръмотевичния му смях.

Но всички похвали бяха за Калихай, а скоро и за Парисъс, помисли си племенницата на Гарет Драконоубиец. Както и да се чувстваше по отношение на по-дребничката жена — а в интерес на истината, по-едрата също беше малко груба за вкуса на Елъри, — тя, Атрогейт, и всички останали във Ваасанската порта трябваше да признаят храбростта им. Калихай и Парисъс бяха добри войни и още по-добри ловци. Чудовищата бяха намалели край Ваасанската порта, но тези двете изглежда винаги успяваха да открият още гоблини или орки за убиване. Рядко се случваше Калихай и Парисъс да напуснат крепостта и да не се завърнат с торба уши.

И да, на Елъри й допадаше, че двойка жени, част от малкото във Ваасанската порта, бяха постигнали толкова много. Знаеше от личен опит колко трудно е за една жена, дори когато е джудже, да се издигне в патриархалните редове на войнската каста, независимо дали неформално като ловец на глави, или формално в Армията на Кървав камък. Беше спечелила ранга си на командир с постоянство. Беше се борила за всяко повишение и всяка трудна задача. Беше спечелила могъщата си брадва от ръцете на огрето, което я размахваше, а перото на шлема си бе заслужила единствено и само чрез делата си.

Но винаги съществуваха онези гласове, шепоти в крайчеца на съзнанието й, хора, настояващи под сурдинка, че наследството на жената, гордееща се с имената на Трант и особено на Драконоубиец, са причина за възхода й.

Елъри се придвижи по северното крило на Великата стена, подпря се на каменните перила и погледна към пустошта на Вааса. Беше служила под командването на много мъже в Армията на Кървав камък, които не бяха виждали и половината битки, в които тя бе участвала и печелила. Беше служила под командването на много мъже, които не знаеха как да водят патрул или да поставят подходящите часовои и периметър около вечерен лагер. Беше служила под командването на много мъже, чиито войници често оставаха без запаси в резултат на лошо планиране.

Въпреки това тези съмняващи се гласове оставаха, шепнеха в главата й и туптяха в сърцето й.

— Ти си оръжие на несъответствията — прошепна Артемис Ентрери.

Седеше на ръба на леглото в малкото жилище и се взираше в оръжието, с което бе известен, инкрустираната кама. Стърчеше от стената на около инч от високото огледало, забита надълбоко в резултат на ядосано хвърляне само миг по-рано. Дръжката й бе спряла да трепери, но начинът, по който светлината на свещите играеше по червения гранат в основата на ефеса, създаваше илюзията, че оръжието още се движи или че е живо.

„Не се задоволяваш да раниш — помисли си Ентрери — или дори да убиеш. Не, това не ти е достатъчно.“

Камата бе служила добре на Ентрери повече от две десетилетия. Беше си изградил име по безмилостните улици на Калимпорт, борейки се със зъби и нокти срещу привидно непреодолими препятствия още когато бе момче. През целия си живот бе заобиколен от убийци и ги бе победил, ставайки все по-добър в собствената им игра. Инкрустираната кама, стърчаща от стената, бе изиграла немаловажна роля за това. Ентрери можеше да я използва не просто за да рани или убие, можеше да използва вампирските й свойства, за да открадне самата есенция на живота от дадена жертва.

„Но извън мярка, помисли си той. Трябва да отнемеш всичко от жертвите си — живота им, самите им души. Какво ли е това небитие, което носиш?“

Ентрери изсумтя тихо и безпомощно на последния очевиден въпрос. Извъртя се съвсем леко на леглото, така че да вижда отражението си във високото, богато украсено огледало.

В първия момент, когато се бе събудил и бе вдигнал камата, за да я запрати, се бе прицелил в огледалото, решен да унищожи стъкления спомен. Едва в последния миг бе отклонил ръката си, забивайки камата в стената.

Ентрери мразеше огледалото. То беше трофей на Джарлаксъл, не негов. Мрачният елф прекарваше твърде много време пред него, любувайки се на себе си, нагласяйки шапката си така, че широката й периферия да е наклонена под точния ъгъл над веждите му.

За него всичко бе поза и никой не оценяваше красотата на Джарлаксъл повече от самия Джарлаксъл. Намяташе плаща си над едното рамо и се извърташе, после сменяше мястото на пелерината и заемаше точно противоположната стойка. По същия начин местеше превръзката от лявото на дясното си око и после обратно, съчетавайки го с пелерината. Нито един детайл от външния вид не беше твърде незначителен, че да убегне на хитрия поглед на Джарлаксъл.