Брандън Сандърсън - Злочестие

— Да — призна Крадеца и се обърна да съзерцава света. — Мога да проектирам свой двойник; ти го знаеш. Даже на няколко пъти спомена тази сила.

Залитнах и опитах да свържа всичко в едно. Той е бил с нас.

Злочестие е живял с нас .

— Защо… Какво…

Крадеца въздъхна — изненадващо човешки звук. Раздразнение. Чувство, което доста често бях усещал у него.

— Все гледам — продължи той — и опитвам да открия какво виждате в това.

Колебливо пристъпих до него.

— Светът?

— Развален е. Ужасен. Противен.

— Да — тихо казах аз. — Красив.

Той ме изгледа и присви очи.

— Ти си източникът на всичко това — изрекох аз и опрях пръсти в стъклото пред себе си. — Ти… през цялото време… Силите, които си отнемал от другите Епични?

— Просто си връщах даденото от мен някога — обясни той. — Всички толкова бързо повярваха в Епичния, който може да краде способности, че не схванаха — той си ги взема обратно. Аз не съм крадец. Нарекоха ме „Крадеца“. Дребнаво.

Той поклати глава.

Преглътнах и премигнах.

— Защо? — попитах аз Злочестие. — Моля те, кажи ми. Защо направи това?

Той размишляваше със сключени зад гърба ръце. Той беше Крадеца. Не само същото лице, но и същите превземки. Същият начин, по който подсмърчаше, преди да заговори — като че изричането на думи, за да общува с мен, беше под достойнството му.

— Вие ще се унищожите — спокойно произнесе той. — Аз съм само предвестникът. Аз нося силите. Вие ги използвате и подготвяте собствения си край. Ние сме вършили това в безброй светове… Казаха ми го.

— Казаха ти го? Кой?

— То е чудесно място — продължи той, все едно не ме беше чул. — Не би могъл да го разбереш. Мир. Мекота. Няма страховити светлини; въобще няма светлини. Не осезаваме с ужасни придатъци като очите . Там живеем като един, докато не настъпи дългът ни.

Той се подсмихна.

— Това е моят дълг. Тъй че дойдох тук, оставих всичко това. И го замених за…

— Резки светлини — продължих аз. — Високи звуци. Горещината на болката, на осезанието.

— Да! — съгласи се той.

— Това не са моите кошмари — казах аз и вдигнах ръка към главата си. — Твоите са. Искри… Всичките са твои , нали?

— Не бъди глупав. Отново дрънкаш за тъпите си хрумвания.

Залитнах назад и се хванах за ръбеста издатина от стената. Можех да го видя в кошмарите си. Видения как съм роден в този свят — толкова чуждо за него място. Ужасно за неговите сетива място.

Резките светлини от кошмарите ми не са били нищо повече от обикновените тавански лампи.

Дрънченето и крясъците? Разговори и тропот при местенето на мебели.

Виденията бяха ужасни в сравнение с мястото, където е живял преди това. Друго място, което не можех да разбера; там нямаше толкова силни дразнители.

— Трябва ли да ни напуснеш? — попитах го аз.

Злочестие не отвърна.

— Злочестие! След като си дал силите си, очаква ли се да си тръгнеш?

— Че защо ще оставам на това ужасно място по-дълго, отколкото трябва? — презрително каза той.

— В паралелния свят на Меган — прошепнах аз. — Там ти си напуснал и мракът не е обзел Епичните. Тук ти остана… и по някакъв начин си ни заразил . Омразата ти, ненавистта ти. Ти си направил всеки Епичен свое копие, Злочестие.

Меган беше казала, че страхът ѝ от огън въобще не бил толкова изявен преди пристигането на силите. Страхът ми от дълбочините започна след като очите му се бяха спрели върху мен. Каквото и да вършеше Злочестие, каквото и да беше той — загнездеше ли се в някого, увеличаваше страховете му до неестествен размер.

А когато хората бяха изложени на тези страхове — на мразените от него неща — Злочестие се оттегляше. Силите ги нямаше и мрака го нямаше.

Заставането срещу страховете някак си го предизвикваше. Трябваше да го предизвиква. Какво ставаше, когато човек застане срещу страховете си?

Те са мои , беше казала Меган. Притежавам ги.

Искри. Това значеше ли, че е взела силите и изцяло е прогонила Злочестие? Че ги е отделила от мрака?

— Всички вие толкова се оправдавате — продължи Злочестие. — Отказвате да видите какво представляват хората, само да се сдобият с малко сила.

Той ме погледна.

— Какво представляваш ти , Дейвид Чарлстън. Скрил си го от останалите, но не можеш да заблудиш източника. Аз знам какво си ти. Кога ще го пуснеш на свобода? Кога ще разрушаваш , каквато е съдбата ти?

— Никога.

— Глупости! Такава е природата ти. Виждал съм го толкова много пъти.