Брандън Сандърсън - Злочестие

Той пристъпи към мен.

— Как го направи? Как не ме допусна толкова дълго?

— Затова ли дойде при нас? — попитах го аз. — В Илдития? Заради мен?

Злочестие ме изгледа кръвнишки. Дори и сега, след като го видях в целия му блясък, си останах с впечатлението, което винаги съм имал от него — едно голямо разглезено дете.

— Злочестие — продължих аз. — Трябва да си вървиш. Остави ни.

Той подсмръкна.

— Нямам позволение да си вървя, докато работата ми не е свършена. Казаха го ясно, след като аз…

— Какво?

— Не виждам да отговаряш на въпросите, които ти поставих — завърши той, обърна се и отново загледа през прозореца си. — Защо не прие силите си?

Облизах устни. Сърцето ми блъскаше.

— Не мога да бъда Епичен — отговорих аз. — Баща ми ги чакаше…

— И?

— Аз… — и замлъкнах. Не можех да го произнеса.

— Единадесет години и продължавате да съществувате — промърмори Злочестие. — Да, чезнете, но и все още ви има . Десет години живях сред вас като дете, преди да избягам тук.

Тогава се появи Злочестие , помислих си аз. Когато е бил десетгодишен — и когато е решил да започне да дава силите.

— Това място — продължи той, — което е по-близо до дома ми от всяко друго в този скапан свят. Но… установих, че трябва да започна отново да слизам долу, сред вас. Трябваше да разбера. Какво виждате във всичко това? Вече единадесет години не успявам да го открия…

Погледнах тънкия детонатор, все още стиснат в ръката ми. Имах отговорите си. Вярно е, че те повдигаха още въпроси. Кое е мястото, откъдето е дошъл? Защо искаха да ни унищожат? Държеше се, като че ли е предопределено, но от кого и защо?

Въпроси, чиито отговори вероятно нямаше да науча. Съжалявах единствено, че не се сбогувах с Меган. Исках една последна целувка за сбогом.

Казвам се Дейвид Чарлстън.

Натиснах копчето.

И убивам Епични.

Бомбата избухна.

Експлозията разкъса стъклената космическа станция и я натроши на парчета. Топлината и силата ме удариха веднага, а после ме заобиколиха . Изтекоха в протегнатата длан на Злочестие, всмукани като вода през сламка.

Всичко свърши за миг. Зад мен станцията се сглоби отново; стъклото се събра и се залепи.

Стоях като идиот и не спирах да натискам копчето.

— Мислеше си — заговори Злочестие, без да се обръща — че собствената ми сила може да ме унищожи? Може би в това би имало нещо поетично. Но аз съм повелител на силите, Дейвид. Познавам ги всичките, в цялата им сложност. Да, мога да ти кажа как действа Илдития. Да, мога да обясня какво върши Меган при прескачането в други светове — като основни и временни възможности. Но аз наистина съм безсмъртен. Нито една от силите не може да ме нарани за постоянно.

Смъкнах се на пода. Напрежението от всичко ме победи. Битката с Проф. Разрушение ме отмъкна. Натиснах копчето и бях готов да умра.

— Чудех се дали просто да не им кажа — разсъждаваше Злочестие и се обърна към мен. — Трябва да разбереш, че е необходимо да се унищожите. Разбери обаче, аз не трябва да се намесвам. Дори дребните нарушения — като това да бъда принуден да правя приспособления за нападението ви над Шарп Тауър — ме притесняват. Това е противно на традициите ни, макар че поддържането на моето прикритие го изискваше.

— Злочестие, ти вече се намесваш. Сериозно. Ти ги караш да се побъркват! Караш ги да разрушават!

Не ми обърна внимание.

Искри… как можех да го заставя да види? Как можех да му покажа, че той причинява мрака и разрухата, че хората не ги приемат толкова естествено, колкото твърди той?

— Като цяло вие сте едно нищо — тихо изрече той. — Вие ще се унищожите, а аз ще бъда свидетел. Няма да изоставя задълженията си, както са го правили други. Ние трябва да наблюдаваме, каквото е призванието ни. Но аз не бива да се намесвам, не пак. Прегрешенията на младостта могат да бъдат простени. При все че никога не съм бил наистина дете. Аз бях нов. А вашият свят е шок. Ужасен шок.

Той кимна, като че ли убеждаваше себе си.

Насилих се да стана. После извадих пистолета си от кобура на крака.

— Твоят отговор на всичко, Дейвид Чарлстън? — с въздишка произнесе Злочестие.

— Струваше си да опитам — отвърнах аз и вдигнах оръжието.

— Аз държа силите на вселената. Ти разбираш ли това? Всичките са мои. Аз съм това, което наричате Висш Епичен, умножено по хиляда.

— И в този случай си чудовище — отговорих аз. — Струва ми се, че божествените сили не те правят бог. Те те превръщат в побойник, който случайно разполага с най-голямото оръжие.