Брандън Сандърсън - Злочестие

— Това — обади се нов глас — може да бъде уредено.

Обърнах се съвсем смаян — Крадеца излезе от сянката на някакъв надвиснал камък. Там ли е бил през цялото време? Изглеждаше невъзможно. Но…

Той стигна до Проф и лекичко постави пръстите си на врата му. Проф изкрещя и се вдърви.

— Чувал съм, че било като ледена вода във вените — рече Крадеца.

Тръгнах към тях през откритата пещера.

— Какво правиш?

— Решавам ви проблема — отвърна Крадеца и продължи да се допира до Проф. — Искаш да спра ли?

— Аз… — преглътнах.

— Както и да е, твърде е късно — заключи Крадеца, отдръпна пръстите си и ги огледа. Погледна в очите на Проф. — Отлично. Този път стана. Трябваше да проверя, след нашия малък… проблем с приятелката ти.

Той вдигна поглед към небето, после изгледа яростно слънчевата светлина и се върна в сянката. Искри. Слънцето се намираше ниско на хоризонта — сега трябваше да е вече към пет следобеда. Не бях разбрал, че сме се били толкова дълго.

Коленичих до Проф. Гледаше напред и имаше зашеметен вид. Побутнах го леко, но не помръдна, дори не премигна.

— Добро решение, Дейвид — каза Меган и дойде при мен. — Или това, или да бъде убит.

Погледнах в безизразните очи и кимнах. Права беше, но не можех да отрека усещането, че съм се провалил фундаментално. Спрях Проф, намерих слабостта му и обезсилих способностите му — но той не отблъсна мрака.

Можехме да намерим и друг метод, нали? Да поддържаме слабостта му активна, докато не дойде на себе си? Исках да плача, но — странно — бях твърде слаб дори и за това.

— Хайде да вървим и да намерим останалите — казах аз, станах и смъкнах дрехата, с все още прикачените метални жици за мотиваторите. Трябваше отново да задействаме болконтрола, за да лекуваме Ейбрахам. Поставих го в металните кутии с мотиваторите и огледах небето с надеждата да видя някой от дроновете на Летящ рицар.

Проблясване на светлина.

Ръката на Разрушение се отпусна върху рамото ми.

— Добра работа — каза той. — Звярът е надвит. Време е да изпълня обещанието си.

Изчезнахме.

Озовахме се на гола скала, надвиснала над обрасла с шубраци пустиня, с миришещ на препечена земя горещ въздух. От пръстта се издигаха червени скали и разкриваха най-разнообразни слоеве, като натрупани палачинки.

Зад мен нещо светеше ярко. Обърнах се, вдигнах ръка и присвих очи към него.

— Бомба — обясни Разрушение. — Направена от плътта ми. Можеш да кажеш, че е мой син.

— Използвал си една от тях, за да унищожиш Канзас Сити.

— Да — унило призна той. — Не мога да пътувам добре, когато съм пълен с енергия. Трябва да стоя на слънце на мястото, което ще разруша, но това създава неразрешим проблем. Колкото по-известен ставам, толкова повече хора бягат от моето присъствие. Затова…

— Затова си приел предложението на Регалия. Плътта ти в замяна на оръжие.

— Тази беше за Атланта — каза той, а после почти бащински постави ръка на рамото ми. — Давам я на теб, Убиецо на Стоманеното сърце. За твоя лов. Можеш ли да я използваш, за да унищожиш владетеля там горе, Епичния на Епичните?

— Не знам — отвърнах аз, а очите ми се насълзиха от светлината. Искри… Толкова уморен бях. Изцеден. Изстискан, като прокъсан кухненски парцал с толкова много дупки, че не става за нищо повече от това да подпира ъгъла на нестабилната кухненска маса. — Ако нещо въобще може да го направи, то е това.

Знаеше се, че дори могъщите Висши Епични падаха при мощни разреждания на енергия като ядрените оръжия или унищожителната сила на Разрушение.

— Ще отведа теб и нея до двореца в небето — каза той. — Новият Йерусалим. Взриви бомбата с това.

Подаде ми малка пръчка, подобна на писалка, която ми беше изненадващо позната. Универсален детонатор. Някога имах такъв.

— Може ли… евентуално да го направя оттук? — попитах аз.

Разрушение се засмя.

— Питаш дали можеш да отблъснеш чашата си? Съвсем естествено. Не, трябва да се изправиш лично срещу това. Подарих ти живота, за да извършиш това, понеже знам какъв ще е резултатът му. Обхватът на детонатора е малък.

Хванах детонатора в запотената си длан. Смъртна присъда значи. Може би бомбата можеше да бъде снабдена с таймер, но се съмнявах Разрушение да се съгласи на това.

Дори не можах да се сбогувам с Меган , помислих си аз и ми се повдигна. Но ето го шанса, който твърдях, че търсех. Край.

— Мога ли… да помисля по въпроса?

— За кратко време — отговори той и погледна небето. — Не много. Скоро ще изгрее, а не можем да го оставим да види какво сме планирали.