Брандън Сандърсън - Злочестие

Ъ?

Той изникна с трясък зад нас и ме сграбчи за ръката с една ръка. С другата опита да изпари мотиваторите на дрехата ми. Проскимтях, пуснах вълна от тензорна сила право надолу, пробих скалата под себе си и слязох на няколко стъпки. Внезапното движение ме измъкна от хватката на Проф, а ударът му профуча над главата ми.

Изпарих камъка под него, той по рефлекс образува силово поле, на което да стъпи, тъй че аз се промъкнах през прахта под него. Наложи му се да се завърти, за да ме види, но това го изложи на Меган. Която, разбира се, го простреля.

Нямаше голям ефект; както винаги, цялото му тяло бе защитено от тънко, невидимо силово поле. Изстрелите ѝ го разсеяха достатъчно дълго, та аз да изпълзя изпод диска на отсрещната страна. Там аз вдигнах пистолета си и също стрелях.

Той ядосано се извърна срещу мен, аз го ударих с тензорна енергия и премахнах силовите му полета. Изстрелите на Меган започнаха да късат парчета от него, той изруга и изчезна.

Меган пристъпи до мен — лицето ѝ беше неясно от стотиците различни самоличности.

— Не сме определили правилно слабостта, Дейвид.

— Собствените му сили могат да го наранят — казах аз. — А и тензорът прави възможно той да бъде прострелян.

— Лекува се незабавно от тези рани — каза тя — а когато го удариш с тензорната сила, това не разрушава неговите сили толкова, колкото би трябвало. Все едно… сме определили правилно част от слабостта, но не сме схванали цялото нещо. Ето защо той не се променя — изправянето пред собствените му сили явно не е достатъчно.

Не можех да споря. Права беше. Усещах го отвътре и силите ми отпадаха.

— И сега какво? — попитах аз. — Идеи?

— Ще трябва да го убием.

Устните ми се изопнаха на черта. Не бях сигурен, че можем да го направим. А дори и да можехме да го убием, имах чувството, че ще сме спечелили битката, но ще сме загубили войната.

Меган погледна оръжието ми.

— Между другото, отново си зареден.

Пистолетът ми внезапно стана малко по-тежък.

— Това е удобно.

— Не мога да не си мисля, че би трябвало да съм в състояние да постигна повече от това да презареждам оръжия и да подменям стени. Мога да видя толкова много… Прекалено силно е.

— Трябва да се спрем на едно нещо, което да променяш — казах аз, вдигнах оръжието си и видях как Проф се появява отново. — Нещо много полезно.

— Оръжие — рече тя и кимна.

— Миниоръдието на Ейбрахам?

Тя се усмихна, а после усмивката се превърна в почти момичешко ухилване.

— Не. Това е твърде дребнаво.

— Това оръдие е малко ? Обичам те.

— Всъщност — продължи тя и извърна глава, за да погледне нещо, което аз не можех да видя — съществува много близък свят, в който Ейбрахам ръководеше операциите на нашия екип…

— Какво общо има това с оръжията? Ти…

Спрях, когато пещерата се разтресе. Обърнах се и залитнах назад, тъй като цялата стена на тунела — метри дълга — се превърна на прах в невъобразимо изригване на сила. Там стоеше Проф и не си бе губил времето. Около него се рееха стотици копия от светлина.

Ние бяхме говорили. Той беше планирал.

Извиках, протегнах ръка напред и освободих тензорната сила, когато копията се насочиха към нас. Посрещнах първата вълна и повечето от втората, но ударът ми се изчерпа, когато третата се понесе срещу нас.

Хванаха се в огледалната, сребриста метална повърхност, която създаде щит пред двама ни. Меган изръмжа, удържа живака стабилен и блокира следващите две ударни вълни.

— Виждаш ли? — каза тя; носеше ръкавицата за управление на ртича. — В света, в който Ейбрахам ръководи операциите, някой друг трябва да се научи да използва това.

Тя се усмихна, а после изръмжа при следващия удар.

— Така… ще го събаряме ли?

Кимнах и ми се повдигна.

— Най-малкото ни трябва уплашен. Този път ни отведе към промяната — бяхме ужасени пред лицето на смъртта. Само когато сме изложени на сериозна опасност, изправянето пред нашите страхове действа.

Не беше добре — като че все още пропусках нещо — но в хаоса на момента беше най-доброто, което можех да направя.

— Време е да бъдем малко нахални? — рече тя, хванала с едната ръка ртича, а с другата оръжието.

— Дръзки — съгласих се аз и вдигнах своя пистолет. — Безразсъдни.

Кимнах ѝ и поех дълбоко дъх.

И атакувахме.

Меган свали щита си и остави ртича да пропълзи обратно по ръката ѝ. Аз запратих друга вълна от тензорна сила, ние минахме през нея и стреляхме като луди. Оръжията изглеждаха банални в сравнение с развихрилата се около нас божествена сила, но бяха познати. Надеждни. Солидни.