Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Тази църква защо е по средата на улицата? — зачуди се тя на висок глас.

— Това е „Света Мари льо Странд“ — каза Уил. — И за нея има дълга история, но сега няма да ти я разказвам. Ти слушаше ли изобщо какво ти говоря?

— Да — отговори Теса, — докато не заговори за дъжда. Кой го интересува дъжда? Тръгнали сме към сбирка на вампири, нямам представа как трябва да се държа, а до този момент ти никак не си ми помогнал.

Ъгълчетата на устните на Уил се извиха нагоре.

— Само бъди внимателна. Когато пристигнем в къщата, не можеш да ме поглеждаш за помощ или съвет. Помни, аз съм само твоят ратай. Държиш ме заради кръвта ми, от която можеш да пиеш, когато си поискаш и заради нищо друго.

— Значи тази вечер няма да приказваш? Изобщо?

— Освен ако ти не ми наредиш — каза Уил.

— Е, значи се очертава да мине по-добре, отколкото си мислех.

Уил се направи, че не я е чул. С дясната си ръка той затегна една от връзките на лявата си китка, в която бяха втъкани ножове. Той се взираше през прозореца, като че виждаше нещо, невидимо за нея.

— Може би смяташ вампирите за зверове, но тези не са такива. Те са толкова културни, колкото и жестоки. Като наточени ножове, сравнени със захабеното острие, което е човечеството. — Челюстта му изпъкваше на бледата светлина. — Ще трябва да се справиш. И за Бога, ако можеш, не казвай нищо. Те имат странен и неразбираем етикет на поведение. Сериозен гаф в тяхното общество може да ти донесе мигновена смърт.

Ръцете на Теса се свиха в скута й. Бяха студени. Дори през ръкавиците долавяше ледената кожа на Камила.

— Шегуваш ли се? Както в библиотеката, когато изпусна онази книга?

— Не — гласът му бе далечен.

— Уил, плашиш ме — думите излязоха от устата на Теса, преди да може да ги спре. Напрегна се в очакване да й се подиграе.

Уил отмести поглед от прозореца и я погледна с разбиране.

— Тес — каза той и Теса почувства през тялото й да преминава тръпка, никой не я бе наричал така. Само брат й понякога я наричаше Теси. — Знаеш, че не е необходимо да правиш това, ако не искаш.

Тя си пое дълбоко дъх.

— И после? Какво? Ще обърнем каретата и ще се приберем вкъщи?

Той взе ръцете й в своите. Дланите на Камила бяха толкова малки, че изглеждаше, сякаш покритите с тъмни ръкавици ръце на Уил са ги погълнали.

— Един за всички, всички за един — каза той.

Тя се усмихна слабо.

— „Тримата мускетари“?

Спокойният му поглед улови нейния. Сините му очи бяха много тъмни, като на никой друг човек. Бе виждала синеоки хора и преди, но очите им винаги бяха светлосини. Тези на Уил бяха като небе преди настъпването на нощта. Дългите му мигли ги премрежиха, когато той каза.

— Понякога, когато трябва да свърша нещо, което не искам, си представям, че съм герой от книга. Така ми е по-лесно. Знам какво би направил той.

— Наистина? И кой си представяш, че си? Д’Артанян? — попита Теса, като спомена името на единствения мускетар, който си спомняше.

— „Правя нещо много, много по-добро от това, което правил съм преди“ — отговори с цитат Уил — „и намерих почивка много, много по-спокойна от всяка, която познавал съм до сега“.

— Сидни Картън? Но ти ми каза, че мразиш „Повест за два града“?

— Излъгах — каза Уил, без да му мигне окото.

— А и Сидни Картън е лекомислен алкохолик.

— Точно. Той е човек без никакви качества, който си го знае. И въпреки това, колкото и да се мъчи да се пропие, в него остава нещо, способно на велики дела — Уил снижи гласа си. — Какво каза той на Луси Манет? Че макар да е слаб, още може да гори.

Теса, която бе чела „Повест за два града“ толкова много пъти, че вече дори не помнеше колко точно, прошепна:

— „И все пак имах слабостта, и все още имам слабостта, да искам да знаете с каква внезапна магия ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън.“ 33 33 Из „Повест за два града“ от Чарлз Дикенс. Превод Димитър Стефанов. — тя се поколеба. — Но той каза това, защото я обичаше.

— Да — отвърна Уил, — дотолкова, че да осъзнае, че тя ще бъде по-добре без него.

Ръцете му останаха върху нейните, а топлината им сякаш прогаряше ръкавиците. Докато бяха прекосявали двора на Института, за да се качат в каретата, вятърът бе разрошил гарвановочерната му коса. Така изглеждаше по-млад и по-раним. Очите му също изглеждаха раними, отворени като врата. Начинът, по който я гледаше… не можеше да си представи, че Уил би могъл да гледа така. Ако можеше да се изчерви, помисли си тя, сега щеше да е като домат.