Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Как се казваш?

Ема. Ема Бейлис…

Превъплъщението мина през нея като влак и почти изкара дъха й. Плътта и костите й се промениха. Тя задави писъците си, изтегна се…

И готово. Теса премигна и погледна към тавана, а след това и към китките си. Въжето висеше около тънките, мършави ръце на Ема. Теса триумфално ги освободи, надигна се и потърка червените белези, които опасваха китките й като гривни.

Ала глезените й все още бяха вързани. Тя се приведе напред и пръстите й бързо започнаха да развързват възлите. Госпожа Блек можеше да стяга въжета като моряк и пръстите на Теса се разкървавиха, докато най-сетне освободи краката си. След това скочи на крака.

Косата на Ема бе толкова рядка, че фибите, които придържаха истинската коса на Теса назад, се изхлузиха. Теса нетърпеливо избута косата си зад раменете и се освободи от образа на Ема, като изчака превъплъщението да отмине. После усети собствената си коса в пръстите, гъста и позната. Погледна в огледалото и видя, че малката Ема Бейлис вече я няма и тя отново е себе си.

Зад нея долетя звук и тя се завъртя на пети. Дръжката на вратата се въртеше нагоре-надолу, сякаш човекът от другата страна не можеше да я отвори.

Госпожа Дарк , помисли си тя. Онази жена се връщаше, за да я одере жива с камшика си. Или да я отведе при Магистъра. Теса бързо взе една порцеланова ваза, стисна я здраво и застана от едната страна на вратата.

Дръжката най-сетне прещрака и вратата се отвори. В сумрака Теса можа само да види, че някой влиза в стаята. Тя се спусна напред и замахна с всичка сила…

Фигурата в сенките реагира със скоростта на плющящ камшик и все пак недостатъчно бързо. Вазата удари протегнатата ръка и след това отлетя към стената, където се счупи. Парчетата порцелан паднаха на пода, а удареният извика.

Викът бе на мъж и бе последван от водопад ругатни.

Теса отстъпи назад и след това се спусна към вратата. Тя обаче бе затворена и колкото и да въртеше дръжката, не се отваряше. В стаята грейна ярка светлина, като че ли слънцето бе изгряло. Теса се завъртя, премигна, за да прогони сълзите от очите си, и погледна към новодошлия.

Пред нея стоеше момче, едва ли бе по-голямо от нея самата — седемнайсетгодишно, най-много осемнайсетгодишно. Бе облечено с дрехите на работник — опърпано кожено яке, панталони, груби на вид ботуши. Нямаше жилетка, но тънки кожени ремъци опасваха кръста и гърдите му. По ремъците имаше закачени оръжия — кинжали, ножове за мятане и остриета, които изглеждаха сякаш са направени от лед. В дясната си ръка държеше светещ камък, който почти бе заслепил Теса. Другата му ръка — тънка и с дълги пръсти — кървеше от мястото, където бе нанесла своя удар.

Не това обаче я накара да го зяпне. Момчето имаше най-красивото лице, което някога бе виждала, с очи като синьо стъкло, елегантни скули, плътни устни, дълги, гъсти мигли и рошава черна коса. Дори извивката на гърлото му бе съвършена. Приличаше на герой от приказките, като онези, за които си бе фантазирала.

Макар никога да не си бе фантазирала, че някой от тях може да я ругае и да я сочи с окървавена ръка.

По някое време той разбра, че тя го зяпа, понеже спря да сипе ругатни.

— Ранихте ме — каза той с приятен глас, в който се долавяше характерния британски акцент. Погледна към ръката си с почти клиничен интерес. — Може би смъртоносно.

Теса продължаваше да го гледа ококорена.

— Вие ли сте Магистърът?

Той наклони ръката си на една страна. Кръвта потече по нея и покапа по пода.

— Ох, каква загуба на кръв. Смъртта ще настъпи всеки момент.

— Вие ли сте Магистърът?

— Магистър? — изглеждаше леко изненадан от яростта в думите й. — Това не значи ли на латински „господар“?

— Аз… — Теса се чувстваше сякаш сънува. — Мисля, че да.

— Е, аз съм господар на много неща в този живот. Препускам из улиците на Лондон, говоря френски без никакъв акцент, владея картите изкусно, мога да подреждам цветя според японските обичаи, играя на шарада 14 14 Игра на отгатване на думи. — Бел.прев. , когато искам да прикрия, че съм попрекалил с алкохола, омайвам дамите с чара си…

Теса продължаваше да го гледа все така неразбиращо.

— Но уви — завърши той, — никой никога не ме е наричал „господарю“, още по-малко пък на латински. Жалко…

— В момента сте попрекалили с алкохола, нали? — попита Теса напълно сериозно, но още щом изговори думите, усети, че е прозвучало ужасно грубо, или по-лошо, закачливо. Още повече, че той стоеше здраво стъпил на краката си, което не пасваше на човек, пийнал повечко. Бе виждала Нат пиян доста често, така че знаеше разликата.