Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Теса се обърна треперейки, в очакване „добре изглеждащото момче“ да е Нат, но това бе Уил, облегнат на стената до нея. В момента, в който очите й се спряха върху него, той се обърна и впери поглед в пода.

— Какво искаше тази фея?

— Не знам — изнервено отвърна Теса. — Да ми каже, че не съм сменено дете, представи си.

— Е, това е добре. Процес на елиминиране на различните възможности. — Теса трябваше да признае, че Уил така добре успяваше да се слее с тъмните завеси зад него, че бе почти невидим. Това вероятно бе още едно от уменията на ловците на сенки. — Какви са новините от брат ти?

Вплела ръце една в друга и забила поглед в пода, тя каза:

— Джесамин е шпионирала за Нат през цялото време. Не можах да разбера обаче от колко време го прави. Докладва му всичко. Мисли си, че той я обича.

Уил не изглеждаше изненадан.

— А ти не мислиш ли, че я обича?

— Мисля, че Нат се интересува единствено от себе си — отвърна Теса. — Но има и нещо по-лошо. Бенедикт Лайтууд работи за Мортмейн. Ето защо планира да завладее Института. Така ще го получи Магистърът. Ще получи и мен . Нат знае и за това, разбира се. Но не го е грижа. — Теса отново погледна към ръцете си. Ръцете на Джесамин. Малки и изящни, облечени в бели ръкавици от шевро. О, Нат , помисли си тя. Леля Хариет го наричаше „моето синеоко момче“.

— Предполагам, че това е било, преди да я убие — каза Уил и Теса разбра, че е изрекла думите на глас. — Ето го, идва насам — додаде той, мърморейки под нос.

Теса погледна към тълпата и видя Нат, светлата му коса бе като сигнална светлина, приближаваща се към нея. В ръката си държеше чаша с искряща златиста течност. Тя се обърна да каже на Уил да се отдалечи, но той вече бе изчезнал.

— Газирана лимонада — каза Нат, приближавайки се към нея и подавайки й чашата. Допирът на леденостудената чаша й подейства добре. Тя отпи глътка; вкусът й хареса, независимо от всичко.

Нат погали косата й.

— И така, преди малко ти казваше — рече той, — че си скрила книгата в стаята на сестра ми…

— Да, веднага щом ми каза да го направя — излъга Теса. — Тя, разбира се, не подозира нищо.

— Надявам се.

— Нат…

— Да?

— Имаш ли представа какво възнамерява да прави Магистърът със сестра ти?

— Вече ти казах, че не ми е сестра — гласът на Нат бе рязък. — Нямам никаква представа какво смята да прави с нея, а и не ме интересува. Всичките ми планове са свързани с моето… с нашето съвместно бъдеще. Надявам се, че и ти мислиш за това.

Теса си спомни за Джесамин, безмълвно седяща в стаята заедно с останалите ловци на сенки, докато се ровеха в документите за Мортмейн; Джесамин, която заспа на масата, но не си тръгна, когато обсъждаха ситуацията с Рейгнър Фел. И тя изпита съжаление към нея, въпреки че мразеше Нат, мразеше го толкова силно, сякаш огън изгаряше гърлото й. Казах ти, че не ми е сестра.

Теса погледна с широко отворени очи, устните й трепереха.

— Старая се, колкото мога, Нат — каза тя. — Не ми ли вярваш?

Изпита леко чувство на задоволство, когато видя, че досадата му бе изчезнала.

— Разбира се, скъпа. Разбира се — той изучаваше лицето й. — По-добре ли се чувстваш? Ще танцуваме ли?

Тя стисна чашата в ръка.

— О, не знам…

— Е, да — подсмихна се Нат, — смята се, че един джентълмен трябва да танцува само един-два танца със съпругата си.

Теса застина. Времето сякаш бе спряло — всичко в злата сякаш внезапно застина заедно с нея, дори глупашката усмивка на лицето на Нат.

Съпругата? Той и Джесамин бяха женени ?

— Ангелчето ми? — каза Нат, а гласът му сякаш идваше някъде отдалеч. — Добре ли си? Пребледня като платно.

— Господин Грей — прозвуча монотонен, механичен глас зад гърба на Нат. Бе един от автоматоните с безизразни лица, носеше сребърен поднос, върху който бе сложен сгънат лист хартия. — Имате съобщение.

Нат изненадано се обърна и взе бележката от подноса. Теса гледаше как я разгъна, прочете написаното, изруга и пъхна бележката в джоба на връхната си дреха.

— О, боже — каза той. — Бележка от самия него.

Сигурно има предвид Магистъра , помисли си Теса.

— Нуждае се от мен — продължи той. — Толкова е досадно, но какво да се прави. — Нат взе ръката й и я вдигна нагоре, после се наведе и невинно я целуна по бузата. — Говори с Бенедикт; да разпореди да те изпроводят до каретата, госпожо Грей — изрече той последните думи почти шепнешком.

Теса кимна, стоейки като истукана.