Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Добро момиче — отвърна Нат. След това се обърна и изчезна в тълпата, следван от автоматона. Теса гледаше след тях напълно зашеметена. Сигурно е от шока, помисли си тя, още повече, че всичко в залата придоби странен вид. Сякаш виждаше как всеки лъч светлина се отразява в кристалите на полилея. Беше прекрасно, но някак странно, и леко й се виеше свят.

— Теса! — Беше Уил, който отново внезапно се появи до нея. Тя се обърна и го погледна. Бе зачервен, сякаш бе тичал — още едно красиво и странно съчетание, помисли си тя, черната му коса и черната маска, сините му очи, бледата кожа и руменината около слепоочията му. Сякаш гледаше картина. — Видях, че брат ти получи бележката.

— Ахаа — схвана тя. — Ти си я изпратил.

— Да. — Видимо доволен, Уил взе чашата от ръката й, глътна остатъка и остави празната чаша върху перваза на прозореца. — Исках да го накарам да си тръгне. Ние също трябва да го последваме, преди да е разбрал, че бележката е фалшива, и да се е върнал. Въпреки че го пратих директно към Воксхол; ще му отнеме маса време докато отиде там и се върне обратно, така че не сме в опасност — той внезапно спря да говори, но тя бе усетила тревогата в гласа му. — Тес, Теса? Добре ли си?

— Защо питаш? — отекна гласът й в собствените й уши.

— Виж — той протегна ръка и хвана кичур от косата й, премествайки го напред, така че тя да може да го види. Теса се взря в него — бе тъмнокестеняв, не светъл. Собствената й коса. Не тази на Джесамин.

— О, боже — сложи ръка върху лицето си, разпознавайки типичните за промяната изтръпване, парене и сърбеж, които усети. — Откога…

— Не много отдавна. Беше Джесамин, когато седнах до теб — той хвана ръката й. — Да тръгваме. Бързо. — Той се насочи към изхода, но трябваше да пресекат цялата зала и тялото на Теса се извиваше конвулсивно и потреперваше от превъплъщението. Задъхваше се, сякаш то се впиваше в нея със зъби. Видя Уил, който се огледа изплашено; усети как я прихвана, когато тя залитна и почти я изнесе навън. Залата се завъртя пред очите й. Не трябва да припадам. Не ме оставяй да припадна.

Струя студен въздух я удари в лицето. Осъзна някак смътно, че Уил бе минал през остъклената врата и те бяха излезли на малък балкон, един от многото, гледащи към градината. Тя пристъпи напред, смъквайки златната маска от лицето си, и почти припадна върху каменната балюстрада. Уил затвори вратата и се втурна към нея, слагайки внимателно ръка върху гърба й.

— Теса?

— Добре съм. — Бе доволна, че можеше да се опре на каменните перила, солидността и твърдостта им й подействаха успокоително. Хладният въздух също й се отразяваше добре. Погледна надолу към себе си и видя, че отново бе Теса. Сега бялата рокля й бе станала къса и стегната, че деколтето й се бе повдигнало и преливаше. Знаеше, че някои жени нарочно се пристягаха толкова силно, за да постигнат този ефект, но за нея бе шокиращо такава голяма част от плътта й да бъде на показ.

Хвърли кос поглед към Уил, доволна, че студеният въздух й спести изчервяването.

— Не знам какво стана. Никога досега не ми се е случвало да загубя превъплъщението, без да забележа. Вероятно причината е шокът. Те са женени, знаеше ли това? Нат и Джесамин. Женени. Нат не е човек, който би се оженил. При това не я обича. Смея да го твърдя. Той не обича никого, освен себе си. Винаги е обичал само себе си.

— Тес — отново повтори Уил, този път още по-нежно. Бе се облегнал на перилата, гледайки я. Бяха съвсем близо един до друг. Над тях луната изплува иззад облаците, бяла лодка сред притихналото черно море.

Тя затвори уста, давайки си сметка, че се бе разбъбрила.

— Съжалявам — каза тя тихо, отклонявайки поглед.

Той колебливо допря ръка до бузата й и обърна лицето й към себе си. Бе махнал ръкавицата си и кожата му докосваше нейната.

— Няма за какво да се извиняваш — каза той. — Беше брилянтна, Теса. Не направи нито една погрешна стъпка. — Усети лицето си горещо между студените му пръсти и се изненада. Уил ли казваше това? Уил , който й говореше на покрива така, сякаш бе някакъв боклук?

— Обичаше брат си, нали? Видях лицето ти, когато ти говореше, и исках да го убия за това, че разби сърцето ти.

Ти разби сърцето ми, искаше да каже тя, но вместо това каза:

— Липсва ми, както на теб сестра ти. Въпреки че знам какъв е, ми липсва братът, който си мислех, че имам. Той бе единственото ми семейство.

— Институтът е семейството ти сега. — Гласът му бе невероятно нежен. Теса го погледна изумено. Нежността не бе нещо, което свързваше с Уил. Но тя се прояви в начина, по който докосна бузата й, в мекотата на гласа му, в очите му, когато я гледаше. Винаги си бе мечтала някое момче да я гледа така. Но и в най-смелите си мечти не си бе представяла, че ще бъде някой толкова красив като него. На лунната светлина линията на устата му изглеждаше съвършена, очите му зад маската бяха почти черни.