Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Пресегна се слепешката и когато напипа дръжката на вратата, наоколо се разля светлина. Теса стоеше в началото на дълго тясно стълбище, водещо нагоре. От двете страни на стълбището имаше факли, горящи със зеленикава, но не магическа светлина.

Най-горе на стълбището имаше врата. Върху нея бе нарисуван друг символ. Почувства сухота в устата си. Символът бе уроборос с две змии. Символът на клуб „Пандемониум“.

Изтръпна от страх. Символът извика в паметта й ужасни спомени: тъмната къща, Сестрите, които я измъчваха, принуждавайки я да се превъплъщава; предателството на Нат. Чудеше се какво бе казал Уил на латински, преди да изчезне. „Кураж“, най-вероятно, или нещо подобно. Помисли си за Джейн Еър, която хладнокръвно посреща яростта на господин Рочестър; за Катрин Ърншоу, която, нападната от свирепо куче, „не изкрещя, не!“, щеше да се презира за това. И накрая си помисли за Бодицея, която, бе й казал Уил, е била „по-храбра от всеки мъж“.

Това е само бал, Теса , каза си тя и хвана дръжката на вратата. Само празненство.

Никога досега не бе ходила на бал, разбира се. Имаше само бегла представа какво можеше да очаква, при това само от книгите. Героите в книгите на Джейн Остин бяха в непрекъснато очакване на някакъв бал или организираха бал и нерядко цялото село участваше в подготовката и провеждането му. В други книги обаче, като „Панаир на суетата“, баловете бяха внушителният фон, върху който се разгръщаха сюжетът и фабулата. Знаеше, че на бала щеше да има гардеробна за дамите, където те можеха да оставят шаловете си, и друга гардеробна за мъжете, където те пък можеха да оставят шапките, палтата и бастуните си. Тя щеше да има картичка за танците, където желаещите да я поканят на танц джентълмени щяха да вписват имената си. Не трябваше да танцува повече от два танца подред с един и същ кавалер — това би било проява на лошо възпитание. Щеше да има огромна, великолепно украсена бална зала и бюфет, където щеше да има студени напитки, сандвичи, дребни сладки и кейк с ром и сладко…

Но не се оказа точно така. Когато вратата се затвори зад гърба й, Теса установи, че насреща й не се втурнаха слуги, за да я заведат до дамската гардеробна, да й предложат да вземат шала й или да й зашият някое паднало копче. Вместо това я блъсна вълна от шум, музика и светлина. Стоеше на входа на толкова огромна зала, че бе невероятно как се бе вместила в къщата на Лайтууд. Огромен кристален полилей се спускаше от тавана; чак след като се загледа в него, Теса установи, че той имаше формата на паяк с единайсет полюшващи се крачета, а върху всяко от тях бяха наредени множество големи свещи.

Стените, или поне тази част от тях, която можеше да види, бяха в много тъмно синьо, а от страната, гледаща към реката имаше френски прозорци, някои от които бяха отворени, за да влиза свеж въздух, но независимо от хладината му, в стаята бе задушно. Зад прозорците имаше извити каменни балкони, от които се разкриваше гледка към града. Стените бяха декорирани с огромни отрязъци блестящ плат, вълни от него висяха над прозорците и се поклащаха от лекия полъх на вятъра. Шарките върху плата бяха извезани със злато; бе същият движещ се и променящ се мотив, като този долу, от който я бяха заболели очите.

Стаята бе пълна с хора. Е, не точно хора . Повечето от тях доста приличаха на хора, все пак. Видя мъртвешки бели лица на вампири и няколко лица на ифрити, с виолетов и червен оттенък на кожата, всички облечени по последна мода. Повечето гости, но не всички, бяха с маски, претенциозни творения в златно и черно — маската на чумния доктор, с дълга човка и малки очилца, червената маска на дявола, комбинирана с рога. Някои не бяха покрили лицата си, сред тях бяха и група жени, чиито коси бяха с цветове в убитите тонове на светлолилавото, зеленото и виолетовото. Косите им не изглеждаха боядисани и те ги носеха пуснати като нимфите от картините. Дрехите им бяха фрапиращо свободни. Не носеха корсети, бяха облечени в падащи на дипли материи от кадифе, тюл и сатен.

Сред гостите имаше създания с най-различни и причудливи форми. Теса видя и няколко гоблина, които разговаряха помежду си на неразбираем за нея език.

Видя и тях . Не бе успяла да ги види досега. В първия момент ги бе взела за декорация, за рицарски доспехи, но не бяха. Покрай стените се бяха наредили автоматони, безмълвни и неподвижни. Приличаха на хора, подобно на кочияша на Сестрите на мрака, бяха облечени в ливреи на рода Лайтууд, а отляво на гърдите на всяка ливрея бе изобразен уроборос . Лицата им бяха празни и безизразни като неоцветени детски рисунки.