Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Знам — каза Уил с усмивка, която проблесна в тъмнината. — Исках само да видя дали ще успея да те убедя.

Теса го погледна спокойно.

— Аз не съм някой, който няма сърце.

В каретата вече бе много тъмно, за да може да различи нещо, но усети, че той пламна. Преди обаче Уил да успее да каже каквото и да било, каретата внезапно спря. Бяха пристигнали.

Сирил бе спрял каретата пред вратите на имението в сянката на огромно дъбово дърво. Извънградската къща на семейство Лайтууд в Чезуик, както подобаваше на подобна къща, бе солидна постройка в паладиански стил, с извисяващи се колони и множество стълбища. Сиянието на луната правеше всичко да изглежда като вътрешността на мидена черупка. Камъкът, от който бе направена къщата, хвърляше сребърни отблясъци, а портата, ограждаща имота, лъщеше като мазут. В къщата не се виждаше нито една светлина — мястото бе тъмно и тихо като гроб, около него се простираше обширна площ, стигаща до един меандър на Темза долу, тъмен и безлюден. Теса вече се чудеше дали не бяха направили грешка, като бяха дошли тук.

Докато слизаше от каретата и й помагаше да слезе след него, Уил обърна глава и фините контури на устните му застинаха в гримаса.

— Долавяш ли тази миризма? Демонска магия. Въздухът е пропит с нея.

Теса го погледна в недоумение. Не долавяше никаква миризма, всъщност тук, далеч от центъра на града, въздухът бе по-чист, отколкото при Института. Усещаше миризмата на мокри листа и кал. Погледна към Уил, който бе вдигнал лице към луната, и се запита какви оръжия бе скрил под тесния си фрак. Ръцете му бяха облечени в бели ръкавици, колосаната му риза трептеше върху него. С маската върху лицето си можеше да бъде илюстрация на красив разбойник в евтин булеварден роман.

Теса прехапа устната си.

— Сигурен ли си? Къщата изглежда мъртвешки тиха. Сякаш няма никой. Възможно ли е да бъркаш?

Той поклати глава.

— Тук е била използвана мощна магия. Нещо по-силно от магически прах. Истинска защита. Някой има интерес да не разберем какво се случва тук тази вечер. — Той хвърли поглед към поканата в ръката й, сви рамене и тръгна към портата. На нея имаше камбанка и той я дръпна; резкият звук изопна и без това опънатите нерви на Теса. Тя му хвърли гневен поглед, а той се ухили.

— Caelum denique , ангеле — каза той и изчезна в сянката, щом портата пред нея се отвори.

Срещу нея стоеше фигура с качулка на главата. Първата й мисъл бе, че може да е някой от Мълчаливите братя, но техните одежди бяха с цвят на пергамент, а фигурата пред нея бе облечена в роба с цвят на сажди. Тя мълчаливо подаде поканата си.

Ръката, която взе поканата, бе облечена в ръкавица. Скритите под качулката очи разгледаха поканата. Теса стоеше изтръпнала. При нормални обстоятелства би било немислимо една млада дама да дойде на бал сама, това би предизвикало истински скандал. Но обстоятелствата не бяха нормални. Един глас изпод качулката изрече:

— Добре дошла, госпожице Лъвлис.

Гласът бе стържещ, все едно някой търкаше кожа върху грапава, деряща повърхност. Усети иглички по гърба си и се зарадва, че не може да види лицето под качулката. Фигурата й върна поканата и отстъпи назад, канейки я с жест да влезе; тя я последва, опитвайки се да не се оглежда за Уил.

Поведоха я по тясна градинска пътечка покрай къщата. Паркът се простираше на голяма площ около сградата, сребристозелен на светлината на луната. Имаше кръгло декоративно езерце с мраморна пейка до него и ограда от жив плет, старателно подрязана, която се виеше по протежение на добре поддържаните пътечки. Пътечката, по която вървеше, водеше към висок и тесен вход отстрани на къщата. Върху вратата бе издълбан странен символ. Той сякаш се промени и се преобрази, когато Теса погледна към него. Почувства болка в очите и отмести погледа си, а закачуленият й спътник отвори вратата и отново с жест я покани да влезе.

Тя влезе в къщата и вратата се хлопна зад гърба й. Теса се обърна точно преди вратата да се затвори и успя да зърне лицето под качулката или поне така й се стори. Видя нещо, което много приличаше на грозд червени очи в центъра на тъмен овал, като очите на паяк. Затаи дъх, когато ключалката щракна и всичко наоколо потъна в тъмнина.