Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Но това няма нищо общо с Джем.

— Изобщо не помисли за него — каза Теса. — А би трябвало. Не разбираш ли, че той си мисли, че се подиграваш с това, което го убива? А уж си му брат.

Уил пребледня.

— Не би могъл да си мисли това.

— Мисли си го — каза тя. — Той разбира, че не те е грижа какво мислят другите за теб. Но очаква да те е грижа какво мисли той за теб. И как се чувства.

Уил се наведе напред. Светлината на пламъците хвърляше странни отблясъци върху кожата му, правейки така, че синината на бузата му да изглежда черна.

— Не е вярно, че не ме е грижа какво мислят другите — каза той с изненадваща страст, взирайки се в пламъците. — Само това ми е в главата — какво си мислят другите, какво изпитват към мен и аз към тях; и това ме влудява. Искам да избягам някъде…

— Не говориш сериозно, нали? Уил Херондейл да си мисли какво мислят другите за него? — Теса се опита да каже това възможно най-тихо. Изражението на лицето му я сепна. Не бе затворено в себе си, а открито, сякаш бе обсебен от някаква мисъл, която отчаяно искаше да сподели с някого, но не се решаваше. Това е момчето, което взе писмата ми и ги скри в стаята си , помисли си тя, но не можеше да му се ядоса. Беше си мислила, че ще е бясна, когато го види отново, но не беше, бе само озадачена и учудена. Това със сигурност показваше интерес към другите, бе толкова в стила на Уил да иска да ги прочете.

Имаше нещо ужасно непосредствено в изражението му, в гласа му:

— Тес — каза той. — Мисля само за това. Не те поглеждам, без да си помисля какво чувстваш към мен и от какво се страхуваш.

Той внезапно млъкна, вратата се бе отворила и в стаята влезе Шарлот, следвана от висок мъж, чиято светлоруса коса светеше като слънчоглед в здрача. Уил бързо се обърна, лицето му бе толкова изразително. Теса се взря в него. Какво щеше да каже?

— О! — Шарлот бе истински изненадана, виждайки ги двамата заедно. — Теса, Уил, не знаех, че сте тук.

Ръцете на Уил бяха свити в юмруци, лицето му бе мрачно, но гласът му прозвуча спокойно, когато отвърна:

— Видяхме, че огънят е запален. Навсякъде в Института е ужасен студ.

Теса се изправи.

— Точно мислехме да тръгваме.

— Уил Херондейл, толкова се радвам да видя, че си добре. И Теса Грей! — русият мъж се приближи към Теса и засия, сякаш я познаваше. — Превъплъщенката, нали? Щастлив съм да се запозная с теб. Това е толкова впечатляващо.

Шарлот въздъхна.

— Господин Улси Скот, това е госпожица Теса Грей. Теса, това е господин Улси Скот, водачът на лондонската глутница върколаци и стар приятел на Клейва.

— Е, добре — каза Гидеон, когато вратата се затвори зад Теса и Уил. Той се обърна към Софи, която внезапно осъзна колко огромна е стаята и колко малка се чувства насред нея. — Да продължим с тренировката.

Той й подаде един нож, който блестеше като сребърен жезъл в полумрака на стаята. Всичко у Гидеон бе спокойно и премерено — внимателният поглед, гласът му, начинът, по който се държеше. Помисли си какво ли е усещането да те прегръщат тези спокойни и сигурни ръце и неволно потрепери. Никога досега не бе оставала насаме с него и това я плашеше.

— Не мисля, че мога да се съсредоточа върху това, господин Лайтууд — каза тя. — Много съм благодарна за възможността, но…

Той бавно отпусна ръка.

— Смятате, че не приемам обучението ви на сериозно ли?

— Смятам, че постъпвате много великодушно. Но не мога да не си давам сметка за фактите. Това обучение не е за мен или за Теса. То е за баща ви и за Института. И сега, когато ударих плесница на брат ви — тя усети как гърлото й се свива, — госпожа Брануел ще бъде толкова разочарована от мен, когато научи.

— Това са глупости. Той си го заслужи. Колкото до несъстоятелния проблем с кръвната вражда между нашите семейства, това не трябва да ви притеснява. — Гидеон небрежно започна да върти ножа между пръстите си, а после го пусна в колана си. — Шарлот вероятно дори ще ви повиши заплатата, ако научи.

Софи поклати глава. До пейката имаше още само няколко крачки; тя се отпусна върху нея, напълно изтощена.

— Не познавате Шарлот. Тя смята за свой дълг да се държи възпитателно.

Гидеон се тръшна върху пейката, но не седна до нея, а в другия й край, възможно най-далеч от нея. Софи не можеше да реши дали е доволна от това, или не.

— Госпожице Колинс — каза той, — има нещо, което трябва да знаете.

Тя сплете пръсти.

— Какво е то?

Той се наведе леко напред, широките му рамене се присвиха. Тя видя сивите петънца в зелените му очи.