Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Ето — каза Уил. — Гейбриъл си замина, но може би искаш да се втурнеш след каретата. А и Софи е доста благоразумна. Няма да се остави Гидеон Лайтууд да постигне това, което си е намислил. Освен това е толкова чаровна, колкото и пощенска кутия.

Теса бе толкова изненадана, че прихна да се смее. Сложи ръка върху устата си, но бе твърде късно; вече се заливаше от смях, облегната върху прозореца.

Уил я гледаше, насмешливо присвил очи, устните му всеки момент щяха да се разтеглят в усмивка.

— Може би съм по-забавен, отколкото предполагам. А това всъщност ме прави истински забавен.

— Не се смея на теб — отвърна му тя през смях. — А на… изражението на лицето на Гейбриъл, когато Софи го удари. Боже господи — после отмахна косата от лицето си и промълви: — Не трябваше да се смея. Причината да се държи така ужасно бе, че ти го предизвика. Трябва да съм ти много ядосана.

— О, трябваше — каза Уил и се хвърли върху един стол, близо до огъня, протягайки дългите си крака напред към пламъците. Както всяка стая в Англия, помисли си Теса, и тази бе доста хладна, като се изключи мястото, непосредствено до огъня. Изгаряш отпред и се вкочанясваш отзад, като зле изпечена пуйка.

— Няма смислено изречение, което да не включва думата „трябва“. Трябваше да платя сметката в кръчмата; може би вече идват насам, за да ми потрошат краката. Не трябваше да бягам с жената на най-добрия си приятел; сега тя не спира да ме върти на шиш. Трябваше …

— Трябваше — меко каза Теса — да помислиш, че това, което вършиш, ще нарани Джем.

Уил облегна глава назад върху кожената облегалка на стола и я погледна. Имаше уморен и сънен вид и бе красив. Би могъл да бъде Аполон, нарисуван от прарафаелитите 37 37 Група английски художници от средата на XIX в., обединени от влечението към естетиката на Средновековието и по-специално предшествениците на Рафаело Санти. — Бел.прев. .

— Това сериозен разговор ли е, Тес? — в гласа му се долавяше насмешка, но тя бе някак притъпена, като златно острие, изгладено със стоманен бръснач.

Теса се приближи и седна в креслото срещу него.

— Не те ли притеснява това, че той ти е сърдит? Той е твоят парабатай . И освен това е Джем. А той никога не се сърди.

— Може би е по-добре, че ми е сърдит — каза Уил. — Такова търпение е присъщо само на светците и не е добре за никого.

— Не му се присмивай — гласът на Теса стана остър.

— Няма нищо, което да е над насмешката, Тес.

— Джем е. Той винаги е бил добър с теб. Той е самата доброта. Той те удари миналата нощ, което показва, че си в състояние да вбесиш дори и светец.

— Джем ме е ударил? — Уил попипа бузата си, изглеждаше изненадан. — Трябва да призная, че не си спомням много от изминалата нощ. Само как двамата ме събудихте, въпреки че ужасно ми се искаше да продължа да спя. Помня, че Джем ми крещеше, а ти ме държеше. Знам, че беше ти. От теб винаги се разнася мирис на лавандула.

Теса не обърна внимание на думите му.

— Джем те удари. Заслужи си го.

— Имаш много надменен вид, почти колкото Разиел на всички тези рисунки, на които ни гледа отвисоко. Е, кажи ми сега, надменни ангеле, какво толкова направих, че заслужих да бъда ударен от Джеймс?

Теса се опита да намери точните думи, но те й се изплъзваха; помогна си с езика, който и двамата с Уил обичаха — поезията.

— Нали знаеш какво казва Дън 38 38 Джон Дън (1572–1631) е английски поет и англикански проповедник. — Бел.прев. в онова свое есе.

— „Дай на ръцете ми сертификат — да бродят над, под, във, отпред, отзад“ 39 39 Стих от „На любимата, която ще си ляга“, Джон Дън, превод Кристин Димитрова. — Бел.прев. — цитира Уил, гледайки я.

— Имам предвид есето , в което се казва, че човек не е остров. Всяко нещо, което правиш, не може да не засегне по някакъв начин другите. А ти никога не мислиш за това. Държиш се така, сякаш живееш на нещо като остров, островът на Уил, и действията ти нямат никакви последствия. Но те имат.

— Как отиването ми в свърталището на ифритите може да засегне Джем? — попита Уил. — Предполагам, че е трябвало да дойде и да ме извлече, но той е правил и по-опасни неща за мен. Ние се защитаваме един друг.

— Не, ти не го правиш — изкрещя Теса. — Мислиш ли, че изобщо го е грижа за опасността? Наистина ли го мислиш? Целият му живот е съсипан от дрогата, от този уин фен , а ти се вдигаш, отиваш в това свърталище на опиум и се дрогираш, сякаш това няма никакво значение за теб, сякаш е само игра. Той трябва да взема това отвратително нещо всеки ден, за да може да живее, но междувременно то го убива. Той мрази да е зависим от него. Дори не понася да ходи и да си го купува; моли теб да го правиш — Уил се опита да протестира, но Теса вдигна ръка. — След това се замъкваш в Уайтчапъл и даваш парите си на тези хора, които приготвят дрога и пристрастяват други хора към нея. При това се държиш така, сякаш това е просто разходка за удоволствие до континента. Какво изобщо си мислиш?