Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Джем! — отново извика тя и когато той не вдигна поглед, прекоси стаята и дръпна лъка от ръката му. — Джем, спри за бога ! Цигулката ти, прекрасната ти цигулка — искаш да я съсипеш ли?

Той погледна към нея. Зениците му бяха огромни, сребърното в очите му, което обграждаше черното, бе само тънка ивица. Дишаше тежко, яката на ризата му бе разтворена, около ключиците му бе избила пот. Страните му горяха.

— Какво значение има? — каза той толкова тихо, че думите му прозвучаха като въздишка. — Какво изобщо има някакво значение? Аз умирам. Няма да доживея двайсет. Какво значение има дали цигулката ми ще си отиде преди мен?

Теса бе потресена. Никога досега не бе говорил така за болестта си, никога.

Той се изправи и тръгна към прозореца, отдалечавайки се от нея. В стаята се прокрадна лъч лунна светлина, успял да пробие някак гъстата мъгла; зад прозореца се разстилаше млечнобелият й воал и сред него се движеха някакви неясни неща — призраци, сенки, лица, изкривени в подигравателна гримаса.

— Знаеш, че е вярно.

— Нищо не е окончателно — гласът й потрепери. — Или веднъж завинаги предопределено. Лекарство…

— Няма лекарство. — В гласа му вече не се усещаше гняв, а само примирение, което бе още по-лошо. — Ще умра, знаеш, че е така, Теса. Може би дори още следващата година. Умирам, нямам семейство, а единственият човек, на когото вярвам повече отколкото на всички други, се забавлява с това, което ме убива.

— Джем, не мисля, че Уил е имал предвид това. — Теса подпря лъка на таблата на леглото и се приближи внимателно към него, сякаш той бе някакво животинче, което се страхуваше, че може да подплаши. — Той просто се опитва да избяга. От нещо тъмно и ужасно. Знаеш какъв е, Джем. Видя го след срещата със Сесили.

В този момент бе застанала точно зад него, достатъчно близо, че да може да протегне ръка и да го докосне. Но не го направи. Бялата му риза бе залепнала за гърба му, мокра от пот. През нея прозираха белезите му. Той хвърли небрежно цигулката върху леглото и се обърна към нея.

— Той знае какво означава това за мен — каза. — Да го гледам как си играе с това, което съсипа целия ми живот.

— Не е мислил за теб.

— Знам това — вече целите му очи бяха почернели. — Повтарям си, че е по-добре, отколкото да се преструва, че е. Но, Теса, ако не е? Винаги съм мислил, че дори и да нямам нищо друго на този свят, имам Уил. Дори и да не съм направил нищо в живота си, което да си е струвало, винаги съм бил до него. Но може би това не е така.

Гърдите му се надигаха и отпускаха толкова бързо, че тя започна да се безпокои; постави опакото на ръката си до челото му и почти извика:

— Ти гориш. Трябва да си легнеш.

Той се отдръпна и тя, оскърбена, отпусна ръка.

— Какво става, Джем? Не искаш да те докосвам ли?

— Не и така — пламна той, а след това почервеня още по-силно от преди.

— Как? — тя бе истински озадачена; бе очаквала така да се държи Уил, но не и Джем — тази потайност, това раздразнение.

— Сякаш си сестра, а аз съм твой пациент — гласът му бе твърд, но неравен. — Мислиш, че това, че съм болен, ме прави различен от другите — той си пое дъх на пресекулки. — Мислиш, че не знам ли — каза, — че когато хващаш ръката ми, то е само за да измериш пулса ми? Мислиш, че не знам, че когато поглеждаш в очите ми, то е само за да разбереш колко лекарство съм взел? Ако бях някой друг, нормален, щях да мога да се надявам на нещо, да имам основание да се надявам на нещо, предполагам. — Той внезапно спря, дали защото се изплаши, че е казал твърде много, или защото бе останал без дъх; дишаше тежко, страните му горяха.

Тя поклати глава, усещайки как косата й докосва шията му.

— Имаш треска.

Очите му потъмняха и той се обърна.

— Дори не можеш да повярваш, че мога да те желая — изрече почти шепнешком. — Че съм все още жив и достатъчно здрав за това.

— Не — хвана го тя за рамото, без да се замисля, а той настръхна. — Джеймс, съвсем не мисля така.

Той обви пръсти около ръката й, която лежеше върху рамото му. Ръката му бе гореща и изгаряше кожата й. След това я обърна и я привлече към себе си.

Стояха един срещу друг, лице в лице, гърди до гърди. Дъхът му разклащаше косата й. Усети как температурата му започва да пада, подобно на мъглата над Темза; усети как кръвта пулсира във вените му; видя с отчетлива яснота пулса на шията му; светлината в белите къдрици на косата му, спускащи се до врата. Усети, смутена, как цялата й кожа настръхва. Това бе Джем — нейният приятел, спокоен и сигурен, като ударите на сърцето й. Кожата й не пламваше и кръвта не се втурваше лудо във вените й от близостта му, така че да й се завие свят.