Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Това трябва да е Сирил — каза той и в гласа му се усещаше някакво недоизказано чувство. — Аз… аз ще го помоля да докара каретата тук. По-добре ще е да тръгваме.

Теса кимна, без да отрони дума, и го последва.

Когато двамата излязоха в двора на Института, вятърът все още духаше на пориви, размитайки сухите листа в кръгове подобно на фееричен танц. Небето бе натежало от жълтеникавата мъгла, а луната зад нея бе като златен диск. Думите на латински над вратата на Института грееха, откроявайки се на лунната светлина: „Прах и сянка сме“.

Сирил чакаше с каретата, в която бяха впрегнати двата коня, Балиос и Ксантос, и изпита облекчение, когато ги видя; той помогна на Теса да се качи, Джем я последва и след това и той се метна на капрата. Теса, която седеше срещу Джем, внимателно наблюдаваше как той извади от колана си камата и стилито; като държеше камата в дясната си ръка, той начерта с върха на стилито една руна от вътрешната страна на ръката си. Знакът й изглеждаше като всички други, пулсация от нечетливи, вълнообразни линии, които се извиваха кръгообразно и се съединяваха в плетеница от изпъкващи черни мотиви.

Той се загледа за момент в ръката си, след това затвори очи, лицето му бе концентрирано. Едва когато ушите на Теса писнаха от напрежение, той отвори очи.

— „Брик Лейн“ до „Уайтчапъл Хай Стрийт“ — каза той, едва ли не на себе си; после върна камата и стилито в колана си, надвеси се над прозореца и тя го чу да повтаря думите към Сирил. Минута по-късно Джем отново седеше в каретата, затваряйки прозореца, отделящ ги от студения въздух, и каретата се понесе напред, подскачайки по паважа.

Теса пое дълбоко въздух. Целият ден с нетърпение бе очаквала да види Уил, бе се тревожила за него, чудейки се къде би могъл да бъде. А сега, когато се носеха към тъмното сърце на Лондон, изпитваше единствено ужас.

Теса остави завеските на каретата откъм нейната страна отворени, погледът й бе вперен навън, докато се носеха по „Флийт Стрийт“ в посока към Лъдгейт Хил. Жълтеникавата мъгла бе станала по-гъста и тя успяваше да зърне през нея само отделни неща — тъмните сенки на хората, които забързано се отдалечаваха в различни посоки, неясните думи върху рекламните надписи, изрисувани върху стените на сградите. От време на време мъглата се разнасяше и тя можеше да вижда по-ясно — малко момиче, носещо китки увехнала лавандула, изтощено се бе облегнало върху някаква стена; точилар на ножове, уморено тикащ количката си към дома; реклама на кибритените клечки „Луцифер“ на „Брайън и Мей“.

— Еднократки — каза Джем. Бе се облегнал назад на седалката срещу нея, а широко отворените му очи бяха вперени в мрака. Тя се чудеше дали бе взел от лекарството, преди да тръгнат, и ако бе взел, колко.

— Моля?

Той показа с жестове как драсва клечка кибрит, духва я и я хвърля зад гърба си.

— Така казват на кибритените клечки тук — еднократки, защото ги изхвърлят след употреба. Така наричат и момичетата, които работят във фабриките за кибритени клечки.

Теса си помисли за Софи, която лесно би могла да се превърне в една от тези „еднократки“, ако Шарлот не бе я открила.

— Това е грубо.

— Влизаме в грубата част на града. Ийст Енд. Бедняшкият квартал — изправи се той върху седалката. — Бъди внимателна и стой плътно до мен.

— Имаш ли представа какво търси Уил тук? — попита Теса, която вече почти знаеше отговора. Точно в този момент минаваха покрай масивното тяло на „Сейнт Пол“ което се извисяваше над тях като гигантски, проблясващ в мрака, надгробен камък от мрамор.

Джем поклати глава.

— Не знам. Имам само най-общо понятие, най-обща представа за улицата от заклинанието за проследяване. Но не мога да не отбележа все пак, че има твърде малко благопристойни причини за един джентълмен да „слиза в Чапъл“, когато се мръкне.

— Може би играе комар…

— Може би — съгласи се Джем, но гласът му звучеше така, сякаш се съмняваше.

— Каза, че си щял да го усетиш. Тук — Теса сложи ръка на сърцето си. — Да усетиш, ако нещо се е случило с него. Защото сте парабатаи ли?

— Да.

— Значи това да си парабатай е нещо повече от това да се закълнете, че ще се грижите един за друг. Има нещо… мистично в това.