Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Защо написах това в тази книга? Ти си причината. Ти ме научи да обичам тази книга, преди само й се надсмивах. Когато я прочетох за втори път, с отворен ум и сърце, почувствах огромното отчаяние на Сидни Картън и му завидях. Да, на Сидни, защото въпреки че не се надява, че жената, която обича, би могла да го заобича, той поне може да й каже за любовта си. Може да направи така, че да й разкрие страстта си, независимо че цената е собствената му смърт.

Бих избрал смъртта, заради шанса да ти кажа истината, Теса, ако можех да съм сигурен, че това би била моята смърт. Затова завидях на Сидни, завидях му, че е свободен.

Сега най-после и аз съм свободен и вече мога да ти кажа, без да се страхувам, че това ще застраши живота ти, всичко, което се е натрупало в сърцето ми.

Ти не си последната мечта на душата ми.

Ти си първата мечта на душата ми, единствената мечта, която не бях в състояние да спра да си представям, че ще се осъществи. Ти си първата мечта на душата ми и от тази мечта, надявам се, ще се породят всички останали мечти, един живот, който наистина да си струва.

Цигулката на бащата на Джем бе направена за него от лютиера Гуарнери, който изработвал цигулки за такива известни музиканти като Паганини. Понякога Джем си мислеше, че баща му е можел да бъде като Паганини — известен със свиренето си в целия свят — ако не бе станал ловец на сенки. Ловците на сенки можеха да се отдадат на музика, рисуване или поезия, но това се случваше обикновено, когато се пенсионираха, дотогава си оставаха преди всичко и най-вече ловци на сенки. Джем знаеше, че не притежава таланта на баща си, който го бе учил да свири, когато бе още толкова малък, че му бе трудно да държи тежкия инструмент, но той свиреше на него по причини, които се простираха далеч отвъд самото изкуство.

Тази вечер се бе почувствал твърде зле, за да се присъедини към останалите за вечеря, усещаше болка в костите и някаква умора, която постепенно обхващаше крайниците му. Накрая се предаде и взе малко уин фен , за да потуши болката и да се поободри. След това усети раздразнение и горчивина заради зависимостта си и когато потърси Уил, първата му защитна линия срещу зависимостта, парабатаят му, разбира се, не бе там. Отново е навън, помисли си Джем, и се разхожда по улиците като Диоген, само че причината да го прави не е толкова възвишена.

Така че Джем се оттегли в стаята при цигулката си. Сега свиреше Шопен, един етюд, написан всъщност за пиано, но преработен от баща му за цигулка. Музиката започваше тихо и се извисяваше в кресчендо, така че да изцеди всяка капчица енергия и пот от него, всеки опит за концентрация, и да го остави напълно изтощен, така че да не усеща повече силното влечение към дрогата, изгарящо го като огън.

Това бе етюдът, който баща му бе посветил на майка му още преди да се оженят. Бащата на Джем бе романтик, майка му бе по-практична, но независимо от това музиката я бе затрогнала. Баща му бе настоял Джем да го научи наизуст — „Свирех го на годеницата си и един ден и ти ще го свириш на твоята“.

Но аз никога няма да имам годеница. Не си го бе помислил, за да се самоизмъчва. Подобно на майка си и той бе практичен за повечето неща, дори и когато ставаше въпрос за собствената му смърт. Бе в състояние да държи този факт на една ръка разстояние от себе си и да го изучава. Всяко едно от децата в Института си имаше своите странности, мислеше си Джем: Джесамин с нейната опакост и куклената си къща; Уил с лъжите и потайността си; и той самият — това, че умираше, бе неговата странност.

Той спря да свири за момент, задъхвайки се. Бе застанал до прозореца, където бе по-хладно. Бе оставил прозореца леко открехнат и горчивият лондонски въздух докосваше бузите и косата му като с пръсти, както лъка в ръката му — струните. Стоеше върху осветено от лунна светлина място на пода, сребърно като уин фен …

Бе стиснал здраво очи и отново се бе отдал на музиката, лъкът се плъзгаше по струните като плач. Понякога потребността от дрога бе почти непоносима, по-силна от глада и жаждата, по-силна от потребността от любов…

Свирих на годеницата си и един ден и ти ще свириш на твоята. Джем се бе вкопчил в тази мисъл. Понякога се питаше какво ли би било, ако гледаше момичетата така, както ги гледаше Уил, вперил в тях тъмносините си очи, сипейки обиди и комплименти, така че си изпросваше по някоя плесница почти на всяко коледно парти. Джем си мечтаеше за по-непринудено приятелство, когато някое красиво момиче започнеше да флиртува с него или когато се чувстваше особено самотен.