Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Усмивката на Джем вече бе на път да изчезне, когато Уил се изправи на крака. Теса си пое дълбоко дъх. Той бе толкова красив във вечерния си костюм, нямаше и съмнение, но той винаги бе красив; сега в него се бе появило нещо ново, някакъв по-дълбок пласт в синевата на очите му, някаква пукнатина в твърдата му и непробиваема броня, която го озаряваше отвътре. Това бе някакъв нов Уил, различен Уил, бе го виждала толкова рядко преди — Уил, когото вероятно само Джем познаваше. А сега тя никога нямаше да го опознае. Тази мисъл я прониза и натъжи, сякаш си спомни за някого, който бе умрял.

Той вдигна чашата си с вино.

— Не познавам други толкова прекрасни хора — каза той, — и не бих могъл да си представя по-радостна новина. Нека съвместният ви живот бъде дълъг и щастлив — очите му се взряха в очите на Теса, след това се спряха върху Джем. — Поздравления, братко.

Изведнъж всички заговориха вкупом. Софи остави каната и се приближи, за да прегърне Теса; Хенри и Гидеон стиснаха ръката на Джем, а Уил стоеше и гледаше, все още държейки в ръка чашата си. Сред гълчавата от радостни гласове единствено Шарлот бе запазила мълчание, сложила ръка върху гърдите си; Теса обезпокоено се наведе над нея.

— Шарлот, всичко наред ли е?

— Да — отвърна Шарлот, а след това повтори по-високо, — да, само това, че… и аз имам новина. Добра новина.

— Да, скъпа — каза Хенри. — Ние си възвърнахме Института! Но всички вече разбраха това…

— Не, не става въпрос за това, Хенри. Ти… — Шарлот издаде задавен звук, нещо средно между смях и хлипане. — Хенри и аз ще си имаме бебе. Момче. Брат Енох ми каза. Не исках да ви казвам, но…

Думите й бяха заглушени от радостния вик на Хенри, който бе напълно сащисан. Той грабна Шарлот в прегръдките си.

— Скъпа, това е чудесно, това е чудесно…

Софи почти извика и запляска с ръце. Гидеон изглеждаше толкова смутен, сякаш щеше да умре, а Уил и Джем си размениха озадачени усмивки. Теса също не можеше да спре да се усмихва; възторгът на Хенри бе толкова заразителен. Той се понесе във вихрен танц с Шарлот, а след това внезапно спря, ужасен, че танцът би могъл да се отрази зле на бебето, и я сложи да седне върху най-близкия стол.

— Хенри, чувствам се прекрасно и мога да вървя — възмути се Шарлот. — Както и да танцувам.

— Скъпа, ти си в особено положение! Трябва да останеш в леглото в оставащите осем месеца! Малкият Бюфорд…

— Няма да кръстя детето ни Бюфорд. Не ме е грижа, че баща ти се е казвал така, или пък, че това е типично йоркширско име… — вбесено започна Шарлот, когато на вратата се почука и вътре надникна рошавата глава на Сирил. Той се зазяпа във веселието, разразило се пред очите му, и изрече колебливо:

— Господин Брануел, тук има някой, който иска да се види с всички вас.

Хенри премигна.

— Някой, който иска да се види с нас ли? Но това е частна вечеря, Сирил. Освен това не чух звъна на камбаната…

— Тя е нефилим — отвърна Сирил. — Казва, че е много важно. Не може да чака.

Хенри и Шарлот изненадано се спогледаха.

— Е, добре тогава — най-после каза Хенри. — Въведи я, но й кажи, че трябва да е кратка.

Сирил изчезна. Шарлот се изправи, приглаждайки роклята си и оправяйки разпиляната си коса.

— Сигурно е леля Калида — каза тя озадачено. — Нямам представа кой друг би могъл да е…

Вратата отново се отвори и Сирил влезе вътре, следван от едно момиче на около петнайсет. Тя бе облечена в черно пътническо наметало и зелена рокля под него. Въпреки че Теса не я бе виждала преди, мигновено разбра коя е — позна я по черната коса, по теменуженото синьо на очите й, по грациозната извивка на бялата й шия, по изящните й черти, по сочните й устни.

Чу Уил, който внезапно и отривисто си пое дъх.

— Здравейте — каза момичето с глас, който прозвуча изненадващо меко и заедно с това изненадващо категорично. — Извинявам се, че наруших вечерята ви, но няма къде другаде да отида. Аз съм Сесили Херондейл. Дойдох, за да се обуча за ловец на сенки.

Както и в „Ангел с часовников механизъм“, така и в „Принц с часовников механизъм“, Лондон е — доколкото съм успяла да го постигна — смесица от реалното и измисленото, от общоизвестно и позабравено. (Например в Уестминстърското абатство наистина съществува Съкровищница.) Географията на реално съществувалия викториански Лондон е съхранена във възможно най-голяма степен, в някои случаи обаче това не бе възможно.

За тези, които се питат за Института: наистина е имало църква, която се е наричала „Малките Вси Светии“, изгоряла по време на Големия пожар в Лондон през 1666 г. Тя се е намирала обаче на „Ъпер Темз Стрийт“, а не където съм я сложила аз, на „Флийт Стрийт“. Тези, които познават Лондон, ще разпознаят местонахождението на Института и острия му връх, както и любимата на вестникари и журналисти църква „Сейнт Брайд“, която не е спомената в „Адските устройства“, тъй като мястото й е заето от Института. За тези, които се питат за Института в Йорк, ще кажа, че той е разположен в църквата „Света Троица“ на Гудрамгейт, църква в Йорк, която все още можете да откриете и разгледате.