Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Чу собствения си глас, който сякаш идваше някъде отдалече.

— Защо аз? — прошепна тя. — Защо аз, Уил?

Той се поколеба.

— Когато те доведохме тук, когато Шарлот намери писмата до брат ти, аз… аз ги прочетох.

Теса се чу да казва, много тихо:

— Знам. Намерих ги в стаята ти, когато бяхме там с Джем.

Той сепнато я погледна.

— Не ми каза нищо за това.

— Отначало бях много ядосана — отвърна тя. — Но това бе в нощта, когато те открихме в свърталището за дрога на ифритите. Предполагам, че се тревожех за теб. Казах си, че сигурно си го направил от любопитство или пък че Шарлот те е помолила да ги прочетеш.

— Тя не ме е молила — отвърна той. — Аз ги извадих от огъня. И ги прочетох от първото до последното. Прочетох всяка дума, която бе написала. Ти и аз, Теса, ние си приличаме. Ние живеем и дишаме с думите. Книгите бяха тези, които ме спасиха от това да посегна на живота си, когато си мислех, че никога вече няма да мога да обичам и че никой вече няма да ме обича. Книгите бяха тези, които ме караха да си мисля, че може би не съм сам. Те бяха честни към мен и аз към тях. Когато четях написаното от теб, научих колко самотна и изплашена си била понякога, и колко храбра; начинът, по който виждаше света, цветовете му, звуците му, почувствах… почувствах начина, по който мислиш, надяваш се, чувстваш, мечтаеш. Почувствах, че мечтая, мисля и чувствам заедно с теб. Мечтаех за това, за което мечтаеше и ти, исках това, което искаше и ти. И тогава разбрах, че всъщност искам теб . Момичето, написало тези писма. Обичам те от мига, в който прочетох писмата ти. И все още те обичам.

Теса бе започнала да трепери. Винаги бе искала някой да й каже точно това. И дълбоко в сърцето си се бе надявала, този някой да е Уил . Уил, момчето, което обичаше същите книги като нея, същите стихове като нея, което можеше да я накара да се засмее, дори и когато е бясна. И ето че той бе застанал пред нея, казвайки й, че обича думите, излели се от сърцето й, че обича душата й. Казваше й нещо, което никога не си бе представяла, че някой може да й каже. Казваше й нещо, което никой друг досега не бе й казвал, не и по този начин. Не и самият той дори.

Само че това вече нямаше значение.

— Твърде късно е — прошепна тя.

— Не го казвай — прошепна той. — Аз те обичам, Теса. Обичам те.

Тя поклати глава.

— Уил… спри.

Той си пое дъх на пресекулки.

— Знам, че нямаш желание да ми повярваш отново — каза той. — Теса, моля те, кажи ми: не ми вярваш или не можеш да си представиш, че можеш да ме обичаш отново? Защото, ако е второто…

— Уил. Това вече няма значение …

— Нищо вече няма значение! — Гласът му стана по-силен. Знам , че ако ме мразиш, е защото аз те принудих. Знам , че нямаш причина да ми дадеш още един шанс, за да се представя пред теб по друг начин. Но те умолявам за този шанс. Ще направя всичко, което зависи от мен. Всичко.

Гласът му се прекърши и тя чу ехото на един друг глас вътре в себе си. Видя Джем, който я гледаше, и в очите му се бяха събрали цялата любов, светлина, надежда и упование на света.

— Не — прошепна тя. — Това не е възможно.

— Възможно е — отчаяно промълви той. — Трябва да е възможно. Не може да ме мразиш толкова, че всичко това…

— Не те мразя — каза тя, с огромна тъга. — Опитах се да те намразя, Уил. Но така и не успях.

— Значи има шанс. — В очите му заблестя надежда. Не трябваше да е толкова предпазлива, о, господи, няма ли нещо, което да направи нещата по-малко ужасни? Трябваше да му каже. Сега. Бързо. Ясно. — Теса, ако не ме мразиш, значи има шанс ти да…

— Джем ми направи предложение — изстреля тя. — И аз приех.

— Какво?

— Казах, че Джем ми направи предложение — прошепна тя. — Попита ме дали ще се омъжа за него. И аз му отговорих, че ще го направя.

Уил побеля като платно. После каза:

— Джем. Моят Джем ли?

Тя само кимна.

Уил се олюля и се хвана за облегалката на един стол, за да запази равновесие. Изглеждаше така, все едно го бяха ритнали в стомаха.

— Кога?

— Тази сутрин. Но от доста време си станахме по-близки, много по-близки.

— Ти… и Джем? — Уил изглеждаше така, сякаш трябваше да повярва в нещо невъзможно — сняг през лятото, лондонска зима без дъжд.

Вместо отговор Теса докосна с върха на пръстите си нефритения медальон, който Джем й бе дал.

— Даде ми това — каза тя. Гласът й бе съвсем тих. — Било е сватбеният подарък на майка му.

Уил впери поглед в него, в китайските йероглифи върху него, сякаш около шията й се бе увила змия.