Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Но тя не можеше да постъпи така с него. Не и когато изглеждаше така, сякаш душата му умираше. Повече от всичко друго на света тя искаше да отиде при него и да го прегърне, да целуне очите му, да го накара отново да се засмее.

— Това, на което си устоял — каза тя, — когато си бил на дванайсет, би убило повечето хора. Винаги си смятал, че никой не те обича, че никой не би могъл да те обича и това, че си жив, е било доказателството, че е вярно. Но Шарлот те обича. Както и Хенри. И Джем. И семейството ти. Всички те винаги са те обичали, Уил Херондейл, не можеш да скриеш всичко това, колкото и да се опитваш.

Той вдигна глава и я погледна. Тя видя пламъка от камината, който се отразяваше в сините му очи.

— Ами ти? Ти обичаш ли ме?

Тя заби нокти в дланите си.

— Уил — каза тя.

Той я гледаше, всъщност гледаше през нея, без да я вижда.

— Ти обичаш ли ме?

— Аз ли… — пое си дълбоко дъх. — Джем се оказа прав за теб. Бил си по-добър, отколкото те смятах, съжалявам за това, което съм си мислила. Но ако си такъв, какъвто изглеждаш сега, а аз си мисля, че си такъв, няма да ти е трудно да намериш някого, който да те обича, Уил, някой, за когото ти да си на първо място в сърцето му. Но аз…

Той издаде звук, наподобяващ отчасти задавен смях, отчасти — въздишка.

— На първо място в сърцето ти — каза той. — Сигурно си спомняш, че не за първи път ми казваш това?

Тя изненадано поклати глава.

— Не, Уил, не си спомням…

— Ти никога няма да можеш да ме обичаш — изрече той и когато тя не отвърна, когато не каза нищо, той потрепери, тръпката премина през цялото му тяло — после скочи от креслото, без да я погледне. Изправи се вдървено и прекоси стаята, опитвайки се да напипа резето; тя го гледаше, сложила ръка върху устата си, стори й се, че мина цяла вечност, докато успя да го уцели, да го отвори и да излезе в коридора, тръшвайки вратата след себе си.

Уил , помисли си тя. Ти ли си това, Уил? Очите й пареха. В някакъв момент осъзна, че е седнала на пода пред камината. Взираше се в пламъците в очакване от очите й да потекат сълзи. Но това не се случи. Толкова дълго не си го бе позволявала и изглежда, бе загубила способността да плаче.

Взе ръжена от поставката му и заби върха му насред огъня, усещайки топлината му върху лицето си. Нефритеният медальон на врата й се нагорещи и почти изгаряше кожата й.

Извади ръжена от огъня. Той бе нажежен до червено, като сърце. Стисна с ръка върха му.

В първия момент не усети нищо. След това чу вика си, идващ някъде отдалеч, и той бе като ключ, който се превъртя в сърцето й и отключи сълзите й. Ръженът издрънча върху пода.

Когато Софи се втурна вътре, чула писъка й, тя завари Теса, застанала на колене пред огъня. Бе допряла изгорената си ръка до гърдите и ридаеше горчиво, сякаш бяха разбили сърцето й.

Софи я заведе до стаята й, помогна й да си облече нощницата и да си легне в леглото, след това наложи ръката й със студена кърпа и я превърза, намазвайки я с мехлем, който миришеше на нещо като билки и подправки, същият мехлем, каза тя на Теса, който бе използвала Шарлот за лицето й, когато за първи път бе дошла в Института.

— Мислиш ли, че ще ми остане белег? — попита Теса, повече от любопитство, а не защото я бе грижа. Изгарянето и плачът, който го бе последвал, бяха пресушили и отмили емоциите й. Чувстваше се лека и празна като раковина.

— Може би малък, не като моя — чистосърдечно й отвърна Софи, проверявайки дали превръзката е достатъчно стабилна. — Болката от изгарянията е по-неприятна, отколкото самите те, според мен, но аз веднага ви сложих от мехлема. Ще се оправите.

— Не, няма — отвърна Теса, поглеждайки към ръката си, а след това към Софи. Софи, очарователна, както винаги, спокойна и търпелива в черната си рокля и бяло боне, с къдрици, които падаха в безпорядък около лицето й. — Съжалявам, Софи — каза тя. — Ти имаше право за Гидеон, аз не бях права. Трябваше да те послушам. Ти не би могла да допуснеш грешка по отношение на мъжете. Следващият път, когато кажеш, че на някого може да му се вярва, ще те послушам.

На лицето на Софи изгря усмивка, тази усмивка, която караше непознатите да забравят за белега й.

— Разбирам защо казвате това.

— Трябваше да ти повярвам…

— Не се разсърдих много — каза Софи. — Истината е, че самата аз не бях сигурна какво ще направи. Не бях сигурна, че ще застане на наша страна, докато не го видях да слиза с вас от каретата.

— Сигурно се радваш все пак — каза Теса, играейки си със спалното бельо, — че ще живее тук. Ще бъде толкова близо до теб…