Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Благодаря ти за това, което направи за Теса.

Уил не можа да го погледне; гледаше към стената, където сенките им се бяха преплели, така че не можеше да се каже къде започва единият и къде другият.

— Благодаря ти, че бе с мен, когато брат Енох вадеше металните късове от гърба ми — каза той.

Джем се засмя.

— Нали затова са парабатаите .

Заседателната зала бе украсена с червени знамена, върху които бяха извезани черни руни; Джем прошепна на Теса, че това са руни за вземане на решения и за издаване на присъди.

Настаниха се в предната част, на реда, където бяха седнали Хенри, Гидеон, Шарлот и Уил. Теса не бе разговаряла с Уил от предишния ден; той не бе дошъл на закуска и се бе присъединил към тях по-късно в двора, закопчавайки палтото си, докато слизаше надолу по стълбите. Тъмната му коса бе в безпорядък и той изглеждаше така, сякаш не бе спал. Опитваше се да не поглежда към Теса и тя на свой ред също избягваше да го поглежда, въпреки че на моменти усещаше върху себе си погледа му, подобно на горещи въглени, попаднали върху кожата й.

Джем се държеше като джентълмен; годежът им все още бе тайна и освен че й се усмихваше всеки път, когато го погледнеше, нищо друго в държанието му не бе по-различно от обикновено. Преди да заемат местата си в Съвета, тя усети как пръстите на дясната му ръка нежно докоснаха ръката й, след това той отдръпна ръката си.

Усещаше как Уил ги гледа от другия край на реда. Но тя не поглеждаше към него.

На едно от местата върху подиума в центъра на залата бе седнал Бенедикт Лайтууд; орловият му профил бе обърнат встрани от множеството, зъбите му бяха стиснати. До него бе седнал Гейбриъл, който, подобно на Уил, изглеждаше изтощен и брадясал. Той погледна към брат си, когато Гидеон влезе в стаята, и отмести погледа си след това, когато Гидеон зае мястото си, съвсем преднамерено, сред ловците на сенки от Института. Гейбриъл прехапа устни и заби поглед в обувките си, но не се помръдна от мястото си.

Тя разпозна няколко от лицата край себе си. Лелята на Шарлот, Калида, както и мършавият Алойзиъс Старкуедър, въпреки оплакванията му, че не е бил поканен. Очите му се присвиха, спирайки се върху Теса, и тя бързо се обърна напред.

— Тук сме — каза консулът Уейланд, когато зае мястото си пред катедрата, Инквизиторът бе седнал от лявата му страна, — за да установим докъде са стигнали Шарлот и Хенри Брануел, с помощта на Клейва, през изминалите две седмици по въпроса за Аксел Мортмейн, а също така и във връзка с иска на Бенедикт Лайтууд относно това, че е по-добре лондонският Институт да бъде ръководен от друг.

Инквизиторът се изправи. Държеше нещо, което проблясваше със сребристочерна светлина в ръката му.

— Шарлот Брануел, моля, заповядайте на катедрата.

Шарлот се изправи и изкачи стъпалата към подиума.

Инквизиторът й протегна Меча на смъртните и тя обгърна с ръце острието. С тих глас тя изложи събитията от последните две седмици — ровенето във вестникарските статии и архивните документи, пътуването до Йоркшир, заплахите към семейство Херондейл, откритието за предателството на Джесамин, битката в склада за чай, смъртта на Нат. Не излъга нито веднъж, но на Теса й направи впечатление, че изпускаше някои детайли. По всичко изглеждаше, че Мечът на смъртните би могъл да бъде заобиколен, макар и леко.

Имаше моменти, по време на изложението на Шарлот, в които членовете на Съвета реагираха бурно: въздишаха тежко, влачеха крака, най-вече когато стана ясно за участието на Джесамин в случилото се.

— Познавах родителите й — чу Теса да казва от задната част на залата лелята на Шарлот. — Ужасна история!

— И къде е сега момичето? — попита Инквизиторът.

— В килиите на Мълчаливите братя — отвърна Шарлот. — Очаква наказание за престъплението си. Информирах Консула за местопребиваването й.

Инквизиторът, който се разхождаше нагоре-надолу по подиума се спря и се взря в лицето на Шарлот.

— Казахте, че това момиче ви е било като дъщеря — каза той, — а сега сте я предали на братята без принуда?

— Законът е суров — отвърна Шарлот, — но това е законът.

Ъгълчетата на устните на консула Уейланд се извиха нагоре.

— А вие, Бенедикт, казахте тук, че тя ще бъде твърде мека към злосторниците — каза той. — Ще кажете ли нещо в тази връзка?

Бенедикт се изправи на крака; бе твърдо решен да се покаже в най-добрата си светлина, маншетите му, бели като сняг, се подаваха от ръкавите на фрака му от тъмен туид.