Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Теса се поколеба. Начинът, по който бе произнесъл „моля те“, накъсаният му глас, всичко това нямаше нищо общо с начина, по който се бе държал на покрива. Тогава той почти не я поглеждаше. Сега отчаяно бе вперил поглед в нея, сякаш искаше тя отново да е във властта на желанието.

Гласът, който й крещеше, че той ще я нарани, че той не е искрен, бе отслабнал, погребан под друг по-силен предателски глас, който й казваше да остане. За да чуе какво иска да й каже.

— Теса… — Уил прокара ръце през черната си коса, тънките му пръсти трепереха от вълнение. Теса си спомни какво бе усещането да докосва тази коса, да заравя пръсти в нея, като допира на сурова коприна до кожата й. — Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого досега, с изключение на Магнус, и това бе единствено защото се нуждаех от помощта му. Не съм го казвал дори и на Джем — той си пое дълбоко дъх. — Когато бях на дванайсет и живеех с родителите си в Уелс, намерих един Пиксис в кабинета на баща ми.

Тя не знаеше какво бе очаквала да каже Уил, но във всеки случай не бе това.

— Пиксис ли? Но защо му е трябвало на баща ти да го пази?

— Може би като спомен за дните, когато е бил ловец на сенки. Кой би могъл да каже? Но може би си спомняш какво е казано в Кодекса за проклятията и как някой може да бъде прокълнат? Е, добре, когато отворих тази кутия, аз освободих един демон — Марбас — който ме прокле. Закле се, че всеки, който ме обича, е обречен да умре. Може би нямаше да му повярвам, още не бях изучавал магия, но сестра ми умря същата нощ, по ужасен начин. Реших, че клетвата е започнала да действа. Напуснах семейството си и дойдох тук. Това ми изглеждаше единственият начин да ги предпазя и да не стана причина за смъртта им. Първоначално не осъзнавах, че тук съм намерил второ семейство. Хенри, Шарлот, дори проклетата Джесамин — исках да съм сигурен, че никой тук няма да ме обича. Защото това, мислех си аз, би им навлякло смъртна опасност. Държах на разстояние всеки, когото не успях да отблъсна напълно.

Теса го гледаше втрещено. Думите отекваха в душата й. Държал е на разстояние всеки, отблъсквал е всеки. Спомни си за лъжите му, прикритостта му, гадният начин, по който се държеше с Шарлот и Хенри, пресилената жестокост в историята с Татяна, която го бе обичала толкова детински, и чиято обич той бе потъпкал. А след това…

— Джем — прошепна тя.

Той я погледна скръбно.

— Джем е друго нещо — прошепна той.

— Джем умира . Допуснал си го до себе си, защото и без това умира? Мислел си, че проклятието няма да го засегне?

— Е, с всяка изминала година, след която той оцеляваше, това ми изглеждаше все по-вероятно. Мислех, че ще се науча да живея по този начин. Мислех си, че когато Джем си отиде и когато навърша осемнайсет, ще живея сам, така че да не причинявам нещастие на другите… и тогава всичко се промени. Заради теб.

— Заради мен ли? — едва чуто промълви Теса.

На устните му се появи сянка на усмивка.

— Когато за първи път те видях, си помислих, че не приличаш на никой друг, когото познавам. Ти успя да ме разсмееш. Боже господи, никой друг освен Джем не бе успявал да го направи през тези пет години. А ти го направи, все едно че не бе нищо особено, като това да дишаш.

— Ти дори не ме познаваш. Уил…

— Попитай Магнус. Той ще ти каже. След онази нощ на покрива, отидох при него. Отблъснах те, защото си помислих, че започваш да разбираш какво чувствам към теб. Докато бяхме в Храма, същия ден, когато си мислех, че си умряла, разбрах, че сигурно можеш да четеш по лицето ми. Бях ужасен. Исках да те накарам да ме мразиш, Теса. Опитах се да го направя. А след това поисках да умра. Помислих си, че ще мога да понеса това, че ме мразиш, но не можех. Разбрах, че ще останеш в Института и че всеки път, когато те погледна, ще се чувствам така, сякаш отново съм на онзи покрив и правя всичко, за да ме презираш, и се почувствах така, все едно поглъщам отрова. Отидох при Магнус и поисках да ми помогне да намеря демона, който ме бе проклел, за да оттегли той проклятието си. Ако това се случеше, мислех си, бих могъл да опитам отново. Може би щеше да е бавно и мъчително, или дори невъзможно, но си помислих, че трябва да направя така, че отново да те е грижа за мен, стига само да мога да ти кажа истината. Че само така бих могъл да си върна доверието ти… и постепенно двамата да изградим нещо.

— Искаш да кажеш, че сега проклятието е премахнато? Че вече го няма ?

— Не е имало проклятие, Теса. Демонът ме е излъгал. Никога не е имало проклятие. Държал съм се като глупак през всички тези години. Но не чак дотам, че да не разбера, че първото нещо, което трябва да направя, научавайки истината, е да ти кажа как се чувствам всъщност — той направи още една крачка напред и този път тя не се отдръпна. Бе вперила очи в него, в бледата, полупрозрачна кожа около очите му, в тъмната му коса, която се виеше около слепоочията и тила му, в синевата на очите му и в извивката на устните му. Гледаше го така, сякаш гледаше към някое любимо място, което не бе сигурна, че ще види отново, опитвайки се да съхрани в паметта си детайлите, да ги запечата върху обратната страна на клепачите си, за да може да ги вижда, когато затваря очи, преди да заспи.