Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Вместо отговор Гидеон вдигна ръце пред гърдите си, сякаш се канеше да се моли. Но ловците на сенки не се молеха и Теса бързо съобрази какво възнамеряваше да прави — да махне сребърния пръстен от пръста си. Пръстен, който бе като този на семейство Карстерс, само че върху този можеха да се видят пламъци. Пръстенът на семейство Лайтууд. Той го остави в ъгъла на бащиното си бюро и се обърна към брат си.

— Гейбриъл — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?

Зелените очи на Гейбриъл блестяха от ярост.

— Знаеш, че не мога.

— Можеш — протегна ръка Гидеон към брат си. Бенедикт бе вперил поглед в тях. Бе леко пребледнял, сякаш внезапно бе осъзнал, че може да загуби не само единия си син, но и двамата. Ръката му се бе вкопчила в ъгъла на бюрото, кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Теса не можеше да спре да се взира в тази част от китката му, която се откриваше изпод ръкава му. Тя бе много бледа и бе набраздена от черни кръгообразни белези. Започна да й се повдига от вида им и стана от стола си. Само Шарлот все още седеше на мястото си, строга и неумолима, както винаги.

— Гейбриъл, моля те — каза Гидеон. — Ела с мен.

— Кой ще се грижи за татко? Какво ще кажат хората за семейството ни, ако и двамата го изоставим? — отвърна Гейбриъл, а в гласа му се долавяха горчивина и отчаяние. — Кой ще се грижи за имуществото, мястото ни в Съвета…

— Не знам — отвърна Гидеон. — Но не е необходимо да си ти. Законът…

Гласът на Гейбриъл потрепери.

— Семейството е преди Закона, Гидеон — за момент очите му не можеха да се откъснат от тези на брат му; след това той отклони поглед, направи няколко крачки и застана до Бенедикт, ръката му бе върху облегалката на стола на баща му.

Бенедикт се усмихна; бе излязъл победител поне в това. Шарлот се изправи, високо вдигнала брадичка.

— Ще се видим отново утре в заседателната зала, Бенедикт. Надявам се знаеш какво трябва да направиш — каза тя и излезе от стаята, последвана от Гидеон и Теса. Уил, застанал на прага, се поколеба за момент, загледан в Гейбриъл, но когато другото момче не отвърна на погледа му, той сви рамене и тръгна след останалите, затваряйки вратата след себе си.

Пътуваха обратно към Института, без да разговарят помежду си, а дъждът плющеше в прозорците на каретата. Шарлот няколко пъти се опита да поведе разговор с Гидеон, но той мълчеше, вперил поглед в неясните очертания на улиците, по които минаваха. Теса не можеше да каже дали бе ядосан, дали съжаляваше за постъпката си, или изпитваше облекчение. Изглеждаше невъзмутим, както винаги, дори и когато Шарлот му каза, че за него винаги ще има стая в Института и че те просто не могат да изразят благодарността си за това, което бе направил. Най-после, когато каретата изтрополя по „Странд“, той каза:

— Мислех, че Гейбриъл ще дойде с мен. Щом разбере за Мортмейн…

— Все още не може да го проумее — каза Шарлот. — Дай му време.

— Как научи? — Уил погледна заинтригувано към Гидеон. — Ние едва преди малко разбрахме какво се е случило с майка ви. А Софи каза, че ти нямаш представа…

— Разпоредих на Сирил да достави две бележки — каза Шарлот. — Една за Бенедикт и една за Гидеон.

— Пъхна я в ръката ми, без баща ми да види — каза Гидеон. — Успях да я прочета, малко преди да се появите.

— И избра да й повярваш? — попита Теса. — Толкова бързо.

Гидеон погледна към измития от дъжда прозорец. Устните му бяха здраво стиснати.

— Версията на баща ми за смъртта на майка ни никога не ми се е струвала убедителна. Тази ми се видя по-логична.

Докато пътуваха, притиснати във влажната карета, а Гидеон бе само на половин метър от нея, Теса почувства странен порив да протегне ръка към него и да му каже, че тя също бе имала брат, когото бе обичала и бе загубила, което бе по-лошо и от смъртта, и че знае какво му е. В този момент разбра какво харесваше Софи у него — уязвимостта под безстрастното му изражение, почтеността под красивите черти на лицето му.

Но не каза нищо, усещайки, че той няма да го приеме добре. Уил, седнал до нея, бе като сноп навита на спирала енергия. От време на време тя усещаше върху себе си някаква синя мълния, когато я поглеждаше, или мярваше ъгълчето на усмивката му — изненадващо мила усмивка, нещо като лекомислие, което тя по никакъв начин не би свързала с предишния Уил. Сякаш споделяше с нея някаква шега, само дето тя не бе сигурна, че знае каква е тя. Така че, когато усети колко напрегнат е Гидеон, желанието й да го успокои напълно се изпари, докато стигнаха до Института. Сирил, мокър до кости, но внимателен и любезен, както винаги, се приближи и отвори вратата на каретата.