Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— И бъдете внимателна, моля ви — каза Софи, служейки си умело с куката за закопчаване на обувки. — Старият господин е доста неприятен, не го забравяйте. Отнася се много сурово към тези момчета.

Тези момчета. Начинът, по който го каза, подсказваше, че Софи изпитва симпатия към Гейбриъл и Гидеон. Но какво мисли Гидеон за по-малкия си брат, учудено си помисли Теса, и за сестра си? Само че не попита нищо, докато Софи решеше и навиваше косата й и мажеше слепоочията й с лавандулова вода.

— Изглеждате възхитително, госпожице — каза тя гордо, когато най-после свърши, и Теса трябваше да се съгласи, че Шарлот бе проявила завиден вкус, избирайки кройка, която й стоеше изключително добре, както впрочем и сивия цвят. Очите й изглеждаха по-големи и по-сини, талията и ръцете й по-слаби, а гърдите — по-пищни.

— Има само още едно нещо…

— И какво е то, Софи?

— Господин Джем — каза Софи, без да сваля поглед от Теса. — Моля ви, госпожице, каквото и да правите… — тя хвърли поглед към верижката, на която висеше нефритения медальон, скрит под роклята, и прехапа устната си, — само не разбивайте сърцето му.

Теса си слагаше кадифените ръкавици, докато минаваше през външната врата на Института. Остър вятър духаше откъм реката и бе струпал в двора камари листа. Небето бе буреносно и сиво. Уил бе застанал на стълбите с ръце в джобовете и гледаше нагоре към острия връх на камбанарията.

Беше без шапка и вятърът развяваше тъмната му коса и продухаше тила му. Той не видя Теса и за момент тя застана до него и се взря в лицето му. Знаеше, че не бива да го прави; принадлежеше на Джем, Джем й принадлежеше и за нея не трябваше да съществуват други мъже. Но не можеше да спре да ги сравнява — Джем, който бе странно съчетание на деликатност и издръжливост, и Уил, който бе като буря в морето, сиво-синьо и черно с внезапни ослепителни отблясъци като светлината на светкавица. Питаше се дали някога щеше да настъпи време, когато нямаше да се вълнува от вида му и присъствието му нямаше да кара сърцето й да бие до полуда, и дали това чувство щеше отмине, когато напълно съзрееше за идеята, че е сгодена за Джем. Тази идея все още бе твърде нова за нея и й се струваше някак нереална.

Все пак имаше нещо, което бе различно. Когато погледна към Уил сега, вече не изпита болка.

Уил я видя и й се усмихна през косата, развяваща се край лицето му. Посегна да я отмахне.

— Това е нова рокля, нали? — каза той, когато тя слезе долу по стълбите. — Не е от роклите на Джесамин.

Тя кимна и спокойно зачака той да изплюе нещо саркастично за нея, за Джесамин или за роклята, или пък и за трите.

— Отива ти. Странно е, че сивото може да направи очите ти да изглеждат сини, но е факт.

Тя изненадано го погледна, но преди да направи нещо повече от това да отвори уста и да го попита дали се чувства добре, каретата се приближи, изтрополявайки край ъгъла на Института, а на капрата седеше Сирил. Каретата спря пред стълбите и вратата й се отвори; вътре бе седнала Шарлот, облечена с виненочервена кадифена рокля и шапка, върху която имаше клонче сухи цветя. Теса никога не я бе виждала толкова изнервена.

— Влизайте, бързо — извика им тя, навеждайки се напред и придържайки шапката си. — Ще завали всеки момент.

За изненада на Теса, Сирил ги закара — нея, Шарлот и Уил — не до извънградското имение в Чезуик, а до елегантна къща в Пимлико, която очевидно бе резиденцията на семейство Лайтууд. Бе започнало да вали и един лакей с кисело лице взе мокрите им неща — ръкавици, шапки и палта — преди да ги поведат навътре през множеството излъскани коридори и да ги въведат в просторната библиотека, където в дълбоката камина бумтеше силен огън.

Бенедикт Лайтууд седеше зад масивно дъбово бюро, острият му профил изглеждаше още по-остър от играта на светлините и сенките в стаята. Драпирани завеси закриваха прозорците, а стените бяха покрити с редици тежки томове, подвързани в тъмна кожа, гърбовете им бяха изписани със златни букви. От двете му страни бяха застанали синовете му — отдясно бе Гидеон, русата му права коса се спускаше над лицето и скриваше изражението му, ръцете му бяха скръстени около широките му гърди. От другата му страна бе Гейбриъл, в зелените му очи се четеше насмешливо високомерие, бе сложил ръце в джобовете на панталоните си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да започне да си подсвирква.