Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Госпожице Сесили — ахна тя, а после очите й се спряха върху Уил. Тя захлупи устата си с ръка, обърна се и се втурна във вътрешността на къщата.

— О, боже — каза Теса.

— Имам такъв ефект върху жените — подхвърли Уил. — Вероятно трябваше да те предупредя, преди да се съгласиш да се омъжиш за мен.

— Все още мога да размисля — сладко-сладко рече годеницата му.

— Да не си посмяла… — започна той с тих смях, а после на вратата изведнъж се появиха хора — висок, широкоплещест мъж със светлосини очи и буйна руса коса, прошарена със сребристи нишки. Зад него стоеше жена: стройна и поразително красива, с мастиленочерната коса на Уил и Сесили и тъмносини очи с цвят на теменужки. В мига, в който зърна Уил, тя извика и ръцете й подскочиха, като бели птици, подплашени от внезапен порив на вятъра.

Теса пусна ръката на годеника си, който сякаш се беше вцепенил, като лисица, настигната от хрътки.

— Върви — меко го побутна тя и той пристъпи напред.

В същия миг майка му вече го прегръщаше, мълвейки:

— Знаех, че ще се върнеш. Знаех го.

Последва порой от думи на уелски, от които Теса разбра единствено името на Уил. Баща им беше поразен, но се усмихваше, протегнал ръце към Сесили, която се хвърли в прегръдките му с такава охота, с каквато бъдещата госпожа Херондейл не я бе виждала да прави нищо друго.

През следващите няколко мига Теса и Гейбриъл стояха неловко на прага, без да се поглеждат съвсем, но и без да знаят накъде другаде да обърнат очи. Най-сетне Уил се откъсна от майка си и я потупа нежно по рамото. Тя се засмя, макар очите й да бяха пълни със сълзи и подхвърли на уелски нещо, което Теса силно подозираше, че е коментар как сега той е по-висок от нея.

— Малката ми майчица — отвърна Уил, потвърждавайки предположението на Теса, а после се обърна, в същия миг, в който погледът на по-възрастната жена падна първо върху Теса, а после върху Гейбриъл и очите й се разшириха.

— Мамо, татко, това е Тереза Грей. Сгодени сме и идната година възнамеряваме да се оженим.

Майката на Уил ахна — макар че, за облекчение на Теса, звукът бе по-скоро изненадан, отколкото нещо друго — а баща му начаса погледна към Гейбриъл, а после към Сесили, присвивайки очи.

— А кой е този джентълмен?

Усмивката на Уил стана още по-широка.

— А, той ли. Това е… приятелят на Сесили, господин Гейбриъл Лайтуърм.

Гейбриъл, който тъкмо протягаше ръка, за да се здрависа с господин Херондейл, застина ужасено.

— Лайтууд — едва не се задави той. — Гейбриъл Лайтууд.

— Уил! — Сесили се откъсна от прегръдката на баща си и изгледа брат си свирепо.

Той се обърна към Теса с грейнали сини очи и тя отвори уста, за да му се скара, да каже: „Уил!“, както бе сторила Сесили, ала беше твърде късно — вече бе избухнала в смях.

Лондон, мостът Блекфрайърс, 2008 г.

Пронизващият вятър разнасяше покрай тротоара песъчинки чакъл и дребни боклуци — пакетчета от чипс, откъснати страници от вестници, непотребни касови бележки — докато Теса, оглеждайки се за идващи коли, прекоси забързано моста „Блекфрайърс“.

На всеки страничен наблюдател тя би се сторила най-обикновено момиче на около двайсет години: дънки, втъкнати в ботушите, син кашмирен пуловер, който бе купила с голямо намаление по време на януарските разпродажби, и дълга кестенява коса — която се бе накъдрила лекичко от влажното време — разпиляна небрежно по гърба. Ако страничният наблюдател наистина разбираше от мода, щеше да си помисли, че шалът с пейсли десен е имитация, а не стогодишен оригинал, и че гривната около китката й е купена от някой антиквариат, а не е подарък, който бе получила от съпруга си по случай трийсетата годишнина от сватбата им.

Теса забави крачка, когато наближи една от каменните ниши в стената на моста. Сега в тях имаше бетонни пейки, така че човек можеше да седне и да съзерцава сиво-зеленикавата вода, която се плискаше отдолу, или пък катедралата „Сейнт Пол“ в далечината. Навсякъде се носеха най-различни звуци: автомобилни клаксони и трополенето на двуетажни автобуси, звъненето на десетки мобилни телефони, бъбренето на минувачите, едва доловимата музика, долитаща от миниатюрни бели слушалки на айпод.

Теса приседна на една от пейките и подви крака под себе си. Въздухът беше шокиращо чист и ясен — пушекът и замърсяването, които го правеха жълто-черен, когато тя беше момиче, ги нямаше, небето имаше цвят на сиво-синкав мрамор. Отвратително грозният железопътен мост от източната му страна също го нямаше, само колоните все още стърчаха от водата, напомнящи за онова, което вече не съществуваше. Сега във водата се поклащаха жълти шамандури, туристически лодки минаваха насам-натам, а гласовете на гидовете ехтяха от високоговорителите им. Бонбоненочервени автобуси профучаваха по моста, изпращайки малки облачета от листа по бордюрите.