Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

В края на деня, когато небето бе започнало да потъмнява, семейството се бе събрало около леглото му и всички го бяха целунали един по един, след което се бяха разотишли, докато Теса и Уил не бяха останали сами. Тя бе легнала до него, пъхнала бе ръка под главата му и облягайки се на гърдите му, се бе заслушала в постепенно отслабващия ритъм на сърцето му. Шепотът им беше изпълнил сенките, докато те си разказваха истории, които бяха известни единствено на тях двамата. За момичето, което бе цапардосало с каната за вода момчето, дошло да го спаси, и за момчето, което се влюбило в момичето в този миг. За бална зала и балкон, и луна, плаваща по небето като кораб. За пърхащите крила на ангел с часовников механизъм. За светена вода и кръв.

Малко преди полунощ вратата се бе отворила и Джем бе влязъл в стаята. Теса предполагаше, че дотогава вече би трябвало да мисли за него като за брат Закарая, но нито тя, нито Уил някога го бяха наричали така. Беше се появил като сянка в белите си одежди и Теса си бе поела дълбоко дъх, защото знаеше, че именно това бе очаквал Уил и че часът беше ударил.

Джем не бе отишъл направо при него. Вместо това прекоси стаята и отиде при кутията от палисандрово дърво, която почиваше върху скрина. Те бяха запазили цигулката му, както Уил беше обещал. Грижеха се да е винаги чиста и добре поддържана и сега кутията не изскърца, когато Джем повдигна капака й и извади инструмента. Двамата го гледаха как натърква лъка с колофона с все така тънките си пръсти, а после бледите му китки изчезнаха под още по-бледата материя на пергаментовите одежди на Братята.

Той закрепи цигулката на рамото си и вдигна лъка. А после засвири.

Zhi yin. Някога Джем й бе казал, че означавало „разбиращ музиката“, но се използвало, за да опише и връзка, по-силна от обикновено приятелство. Джем свиреше и в музиката му се съдържаха годините от живота на Уил, така както ги беше видял. Свиреше за две малки момчета в една тренировъчна зала, които се учеха как да хвърлят ножове, а после за ритуала за парабатай — за огъня и клетвите, и изгарящите руни. Свиреше за двама млади мъже, които тичаха из улиците на Лондон, а после спряха и като се подпряха на една стена, избухнаха в смях. Свири за деня в библиотеката, когато той и Уил се бяха шегували с Теса за патиците, свири и за влака до Йоркшир, когато Джем бе казал, че парабатаите се обичали така, както обичали собствената си душа. Свири за тази любов и за любовта им към Теса и нейната — към тях, свири и за Уил, който казваше: „В твоите очи откривах благословия“. Свири за твърде редките случаи, в които ги беше виждал, след като се присъедини към Братята — кратките срещи в Института; онзи път, когато Уил беше ухапан от демон Шакс и едва не бе умрял, и той бе дошъл от Града на тишината и бе прекарал цялата нощ до него, рискувайки да бъде разкрит и наказан. Свири за раждането на първия им син и за защитната церемония, състояла се в Града на тишината. Уил бе отказал да приеме тя да бъде извършена от друг, освен Джем. Свири и за това как бе закрил лицето си с ръце и се бе извърнал, когато бе научил, че името на детето е Джеймс.

Свири за любов и загуба, и години на мълчание, неизказани думи и неизречени клетви, и разстоянието между неговото сърце и техните. Най-сетне свърши и прибра цигулката в калъфа й. Очите на Уил бяха затворени, ала тези на Теса бяха пълни със сълзи. Джем остави лъка и се приближи до леглото, отмятайки качулката си, така че тя видя затворените му очи и белязаното лице. А после бе приседнал на леглото до тях, уловил ръката на Уил, онази, която Теса не държеше, и гласът му се бе разнесъл в умовете на двамата.

— Вземам ръката ти, братко, за да си отидеш в мир.

Уил бе отворил сините си очи, които не бяха изгубили цвета си през годините, погледнал бе към Джем, а после към Теса, усмихнал се бе и бе издъхнал, с глава върху рамото на съпругата си и ръка в тази на верния си приятел.

Болката от спомена за смъртта му никога не я бе напуснала. След като той си отиде, Теса бе избягала. Децата й бяха пораснали, самите те бяха станали родители; казваше си, че не се нуждаят от нея и потулваше дълбоко в ума си мисълта, която я преследваше: че не може да понесе да остане и да ги гледа как стават по-стари от нея. Едно бе да надживее съпруга си. Да преживее смъртта на децата си… не, не беше в състояние да остане и да го види. То щеше да се случи, трябваше да се случи, но тя нямаше да бъде там.

Пък и нали Уил я беше помолил да направи нещо.