Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Разбира се, че можеш да имаш истинско име на ловец на сенки — заяви той. — Можеш да имаш моето.

Теса го зяпна, застинала на фона на черно-белите стъпала и сняг.

— Твоето име?

Уил направи крачка към нея, така че сега те стояха лице в лице. След това посегна към ръката й и като свали ръкавицата, която пъхна в джоба си, взе дланта й в своята. Задържа я там, обвил пръсти около нейните. Ръката му беше топла и твърда и допирът му накара Теса да потрепери. Очите му бяха сигурни и сини. Те разкриваха цялата му същност — честни и нежни, интелигентни и остроумни, пълни с обич и доброта.

— Омъжи се за мен — каза Уил. — Омъжи се за мен, Тес. Омъжи се за мен и стани Теса Херондейл. Или пък си бъди Теса Грей, или както поискаш да се наричаш, но се омъжи за мен, остани с мен и никога не си отивай, защото не бих могъл да понеса дори един ден от живота ми да отмине, без ти да си до мен.

Снегът се вихреше наоколо, бял, студен и съвършен. Над тях облаците се бяха разкъсали и през пролуките между тях Теса виждаше звездите.

— Джем ми повтори думите на Рейгнър Фел за баща ми — продължи Уил. — Че в живота си той обичал една-единствена жена и за него било или тя, или нищо. За мен това си ти. Обичам те и ще обичам единствено теб, докато умра…

— Уил!

Той прехапа устни. Косата му беше натежала от сняг, ресниците му — обсипани със снежинки.

— Прекалено помпозно ли прозвуча това? Уплаших ли те? Нали знаеш колко ме бива с думите…

— О, знам.

— Не съм забравил какво ми каза веднъж — продължи той. — Че думите имат силата да ни променят. Твоите думи ме промениха, Тес. Направиха ме по-добър човек, отколкото бих бил иначе. Животът е книга и има стотици страници, които все още не съм прочел. Бих искал да ги прочета заедно с теб, колкото се може повече, преди да умра…

Теса сложи ръка на гърдите му, точно над сърцето и усети как то бие под дланта й, с ритъм, който бе само негов.

— Ще ми се да не говореше за смърт — рече тя. — Но дори и така — да, знам колко те бива с думите, Уил… и ги обичам до една. Всяка дума, която изричаш. Глупавите, щурите, красивите и онези, които са само за мен. Обичам тях, както обичам и теб. — Той понечи да каже нещо, ала Теса запуши устата му с ръка. — Обичам думите ти, Уил, но ги задръж за миг — прекъсна го девойката и му се усмихна. — Помисли си за всички думи, които си задържал в себе си през цялото това време, когато дори не подозирах за намеренията ти. Да те отпратя, когато дойде в гостната и ми призна, че ме обичаш, бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Тогава ми каза, че обичаш думите на сърцето ми, душата ми. Спомням си. Спомням си всяка дума, изречена от теб от онзи ден насам. Никога няма да ги забравя. Толкова много неща искам да ти кажа и толкова много, които искам да чуя от теб. Надявам се, че разполагаме с цял живот, за да ги изречем.

— Значи ще се омъжиш за мен? — попита Уил с леко зашеметен вид, сякаш не можеше да повярва съвсем на късмета си.

— Да — отвърна тя… последната, най-простичката и най-важна дума от всички.

И Уил, който имаше дар слово за всеки случай, отвори уста, само за да я затвори безмълвно. Вместо това се пресегна и я притегли към себе си. Шалът й падна върху стъпалата, ала ръцете му около нея бяха топли, а устните му — горещи върху нейните, когато се наведе, за да я целуне. Имаше вкус на снежинки и вино, на зима, на Уил и на Лондон. Устата му нежно покри нейната, а пръстите му се заровиха в косата й и разпиляха бели плодчета по стъпалата. Теса се вкопчи здраво в него, докато снегът се вихреше около тях. През прозорците на Института чуваше далечните звуци на музиката в балната зала — пиано, виолончело, а над тях, издигащи се като искри, подскочили към небето, сладките, тържествуващи трели на цигулката.

— Не мога да повярвам, че наистина си отиваме у дома — каза Сесили. Беше сплела ръце пред себе си и подскачаше нагоре-надолу в белите си ботуши от ярешка кожа. Беше увита в червено палто, най-яркото нещо в тъмната крипта, с изключение на самия Портал, който грееше със сребърна светлина на насрещната стена.

През него, сякаш зърнати насън, Теса виждаше синьо небе — небето над Института беше в потискащия лондонски сив цвят — и хълмове, завити с тънка снежна покривка. Уил стоеше до нея и рамото му докосваше нейното. Беше пребледнял, изглеждаше нервен и тя копнееше да го улови за ръка.

— Не си „отиваме у дома“, Сеси — възрази той. — Не и за да останем. Отиваме на гости. Искам да представя родителите си на своята годеница… — при тези думи бледността му като че ли понамаля и устните му се извиха в усмивка, — за да се запознаят с момичето, за което ще се оженя.