Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Джесамин — каза той.

— Весела Коледа, Уил.

Сърцето му, което беше спряло за миг, сега отново заби и кръвта забърза във вените му.

— Джесамин, защо… какво правиш тук?

Тя се понацупи.

— Тук съм, защото умрях тук — отвърна с глас, който постепенно се усили. Не беше нещо необичайно за призраците да станат по-плътни, а гласът им — по-силен, когато се намират близо до човешко същество, особено такова, което може да ги чуе. Джесамин махна към двора в краката им, там, където Уил я бе държал в последните мигове от живота й, докато кръвта й изтичаше върху каменните плочи. — Не се ли радваш да ме видиш, Уил?

— Трябва ли? Джеси, обикновено, когато виждам призраци, то е защото недовършена работа или пък някаква скръб ги задържат на този свят.

Джесамин вдигна глава и се загледа в снега. Въпреки че се сипеха около нея, снежинките не я докосваха, сякаш се намираше под стъклен купол.

— И ако наистина има скръб, която ме задържа тук, ще ми помогнеш ли да се изцеля от нея? Приживе никога не те е било грижа особено за мен.

— Не е вярно — каза Уил. — И наистина съжалявам, че съм оставил у теб впечатлението, че не ме е грижа за теб, или пък, че те мразя, Джесамин. Мисля, че ми напомняше за мен самия повече, отколкото ми беше приятно да си призная и затова те съдех също така сурово, както и себе си.

Думите му я накараха да го погледне.

— Я виж ти, това май беше неподправена откровеност, а, Уил? Колко си се променил само. — Тя направи крачка назад и младежът видя, че стъпките й не оставят следи в снежеца, който беше покрил едва-едва стъпалата. — Тук съм, защото приживе не исках да бъда ловец на сенки, да пазя нефилимите. И сега съм натоварена да пазя Института, докато той се нуждае от това.

— И нямаш нищо против? — попита Уил. — Да си тук, с нас, когато би могла да преминеш от другата страна…

Джесамин сбърчи нос.

— Не изгарях от желание да премина от другата страна. Толкова много се изискваше от мен приживе, само Ангелът знае какво би било там. Не, тук съм щастлива, като се рея наоколо и ви гледам, тиха и незабелязана. — Тя наклони глава към него и сребристата й коса проблесна на лунните лъчи. — Макар че ти си на път да ме подлудиш.

— Аз?

— Да. Винаги съм казвала, че от теб ще излезе ужасен ухажор, Уил, и ти правиш всичко по силите си, за да го докажеш.

— Ама ти сериозно ли? Върнала си се от мъртвите като призрака на Стария Марли 55 55 Герой от „Коледна песен“ на Дикенс, който в нощта срещу Коледа посещава като призрак главния герой, скъперника Ебенизър Скрудж, за да го предупреди, че ако иска да спаси душата си, трябва да се промени. — Бел.прев. , само за да ми мърмориш за романтичните ми изгледи?

— Какви изгледи? Заведе Теса на толкова разходки с карета, че съм готова да се обзаложа, че тя може да нарисува карта на Лондон само по памет, но направи ли й предложение? Не си. Една дама не може да направи предложение сама, Уилям, нито пък може да ти каже, че те обича, ако не обявиш намеренията си!

Уил поклати глава.

— Джесамин, ти си непоправима.

— Но освен това съм и права — изтъкна тя. — От какво толкова се страхуваш?

— Че ако обявя намеренията си, тя ще каже, че не ме обича, не и така, както обичаше Джем.

— Теса никога няма да те обича така, както обичаше Джем. Тя ще те обича така, както обича теб , Уил, един съвършено различен човек. Иска ли ти се никога да не беше обичала Джем?

— Не, но не ми се иска и да се оженя за някоя, която не ме обича.

— Ще трябва да я попиташ, за да разбереш истинските й чувства — каза Джесамин. — Животът е пълен с рискове. Смъртта е много по-проста.

— Защо не съм те виждал досега, след като си била тук през цялото време? — попита я Уил.

— Все още не мога да влизам в Института, а когато си на двора, винаги си с някой друг. Опитах се да мина през вратата, ала някаква сила ме спира. Но вече е по-добре. В началото не можех да изкача повече от няколко стъпала. А сега ето ме тук. — При тези думи тя посочи към мястото си на стълбите. — Един ден ще успея да вляза вътре.

— И когато го направиш, ще откриеш, че стаята ти е недокосната и че куклите ти са съвсем добре — каза Уил.

Усмивката, с която Джесамин отвърна на думите му, го накара да се зачуди дали тя винаги е била толкова тъжна, или смъртта я беше променила повече, отколкото бе смятал, че призраците могат да се променят. Преди да е успял да каже още нещо обаче, на лицето й се изписа тревога и тя изчезна сред вихрушка от сняг.

Уил се обърна, за да види какво я бе уплашило. Входната врата на Института се бе отворила и отвътре се бе показал Магнус. Носеше астраганено палто, а високата му копринена шапка беше посипана със снежинки.