Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Теса, какво има, какво не е наред? Не ти ли хареса…

— Никой никога не ми е писал нещо толкова красиво — каза тя, притиснала лице в гърдите му, усещайки ритъма на сърцето му, тих и равномерен под ризата и сакото. — Никога.

— Написах го веднага, след като разбрах, че проклятието не е истинско — отвърна младият мъж. — Възнамерявах да ти го дам тогава, но… — Пръстите му, които все още милваха косата й, се напрегнаха. — Когато открих, че си сгодена за Джем, го прибрах. Не знаех кога бих могъл, кога бих имал право да ти го дам. И вчера, когато ми каза да бъда себе си, събрах достатъчно надежда, за да извадя тези някогашни мечти, да ги отърся от прахта и да ти ги поднеса.

Този ден двамата отидоха в парка, макар времето да беше твърде студено. Езерото Серпентайн грееше под зимното слънце и Уил й показа мястото, където той и Джем бяха хранили патиците с пай с патешко месо. Това бе първият път, в който Теса го видя да се усмихва, докато говори за Джем.

Знаеше, че не би могла да замени неговия парабатай в живота му. Никой не би могъл. Ала постепенно празните места в сърцето му се запълваха. Това, че Сесили беше край него, му носеше истинска радост. Теса го виждаше, когато двамата седяха заедно пред камината и си приказваха тихичко на уелски, а очите му грееха. Дори бе започнал да харесва братята Лайтууд и сега те бяха негови приятели, макар че никой не би могъл да му бъде толкова близък, колкото Джем. И разбира се, обичта на Шарлот и Хенри бе все така силна, както винаги. Раната никога нямаше да зарасне, знаеше Теса, нито нейната, нито тази на Уил. Ала докато времето застудяваше, а любимият й се усмихваше все по-често и се хранеше все по-редовно, очите му започнаха да губят измъчения си вид и тя си отдъхна, спокойна, че раната не е смъртоносна.

— Хм… — въздъхна той сега, полюшвайки се леко на пети, докато оглеждаше балната зала. — Може и да си права. Май именно около Коледа се сдобих с татуировката си на уелския дракон.

При тези думи Теса трябваше да положи немалко усилие, за да не се изчерви.

— Как точно се случи?

Уил махна нехайно с ръка.

— Бях пиян…

— Глупости. Никога не си бил наистина пиян.

— Напротив… за да се научи как да се преструва на пиян, човек трябва да се напие поне веднъж, за да има отправна точка. Шестопръстият Найджъл здравата се беше заел с греяния сайдер…

— Не ми казвай, че Найджъл Шестопръстия наистина съществува!

— Разбира се, че съществува… — започна Уил с усмивка, която бързо помръкна. Погледът му беше насочен някъде покрай Теса и когато се обърна, за да го проследи, тя видя, че високият русокос мъж, с когото Шарлот разговаряше по-рано, си пробиваше път през тълпата към тях.

Той наближаваше четирийсетте, имаше набито телосложение, разрошена, русолява коса и сини очи. Кожата му, бездруго загоряла от слънцето, изглеждаше още по-тъмна на фона на бялата колосана риза, а по линията на челюстта му минаваше белег. У него имаше нещо познато, нещо, което се опитваше да пробуди някакъв спомен у Теса.

Мъжът спря пред тях и очите му се насочиха към Уил. Синият им цвят беше по-блед от тези на Уил, почти като цвета на метличини. Кожата около тях беше почерняла от слънцето и осеяна с мрежа от ситни бръчици.

— Ти ли си Уилям Херондейл?

Уил кимна безмълвно.

— Аз съм Елиас Карстерс — каза мъжът. — Джем Карстерс беше мой племенник.

Младежът пребледня, а Теса най-сетне разбра защо мъжът й се беше сторил познат — имаше нещо в него, в стойката му и във формата на ръцете му, което й напомняше на Джем.

— Да, това е Уил Херондейл — заяви тя, тъй като любимият й явно не беше в състояние да говори. — А аз съм Тереза Грей.

— Момичето, което умее да се превъплъщава — рече мъжът… Елиас, напомни си Теса; ловците на сенки си говореха на малки имена. — Била си сгодена за Джеймс, преди да стане Мълчалив брат.

— Така е — тихичко отвърна Теса. — Много го обичам.

Той я погледна… не враждебно или предизвикателно, просто любопитно, а после се обърна към Уил.

— Ти си бил неговият парабатай?

Младият мъж най-сетне си възвърна гласа.

— Все още съм — заяви той и стисна решително челюст.

— Джеймс говореше за теб — каза Елиас. — След като си тръгнах от Китай, когато се върнах в Идрис, го попитах дали иска да дойде да живее с мен. Бяхме го отпратили от Шанхай, тъй като не смятахме, че е безопасно за него, докато кохортите на демона Янлуо върлуваха там. Ала когато го поканих да дойде при мен в Идрис, той ми отказа. Помолих го да размисли. Казах му, че аз съм неговото семейство, неговата плът и кръв. Той обаче ми отвърна, че не можел да изостави своя парабатай и че има неща, които са по-важни от кръвта. — Светлосините очи на Елиас гледаха право в младежа. — Донесох ти подарък, Уил Херондейл. Нещо, което възнамерявах да дам на него, когато навърши пълнолетие, защото баща му вече го няма, за да му го подари лично. Но вече не мога да го сторя.