Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Би трябвало да се досетя, че ще те открия тук, правейки всичко по силите си да се превърнеш в ледена висулка — подхвърли магьосникът и като слезе по стъпалата, застана до младежа и се загледа към двора.

На Уил не му се искаше да споменава Джесамин. Някак си имаше чувството, че тя би предпочела да не го прави.

— Тръгваш ли си вече? Или търсеше мен?

— И двете — отвърна Магнус, докато нахлузваше чифт бели ръкавици. — Всъщност напускам и Лондон.

— Напускаш Лондон? — слиса се младият мъж. — Не говориш сериозно!

— И защо не? — Магьосникът бръсна с пръст една нахална снежинка. Тя проблесна със синя светлина и изчезна. — Аз не съм лондончанин, Уил. Останах при Улси за известно време, но неговият дом не е и мой, а със Скот доста бързо си омръзваме един на друг.

— Къде ще отидеш?

— Ню Йорк. Новия Свят! Нов живот, нов континент. — Магнус вдигна ръце. — Може би дори ще взема котарака ти със себе си. Шарлот казва, че откакто Джем си е тръгнал, сякаш скърби за него.

— Хапе всички. На драго сърце ще ти го отстъпим. Смяташ ли, че Ню Йорк ще му хареса?

— Кой знае? Ще го открием заедно. Неочакваното е това, което ми пречи да изпадна в застой.

— Онези от нас, които не живеят вечно, навярно не обичаме промяната така, както онези, които са безсмъртни. Уморих се да губя хора — рече Уил.

— Аз също — отвърна Магнус. — Но онова, което ти казах по-рано, си остава вярно — човек се научава да живее с нетърпимото.

— Чувал съм, че хора, изгубили ръка или крак, изпитват фантомна болка в отдавна липсващите си крайници — каза Уил. — И с мен е същото понякога. Струва ми се, че Джем е тук, макар да не е вярно, и сякаш част от тялото ми я няма.

— Само че не е така. Той не е мъртъв, Уил. Жив е, защото ти го остави да си отиде. Ако го беше поискал от него, Джем би останал заради теб и би умрял, но ти го обичаше достатъчно, за да предпочетеш приятелят ти да живее, дори и далеч от очите ти. И това повече от всичко друго доказва, че ти не си Сидни Картън, Уил, че твоята обич не е от онези, които могат да намерят израз единствено в унищожението. Именно това видях у теб от самото начало и заради него исках да ти помогна. Ти не си от онези, които се отчайват. Че притежаваш безкрайна способност за щастие. — Магнус сложи облечената си в ръкавица ръка под брадичката на младежа и повдигна лицето му. Нямаше много хора, които, за да погледне в очите, на Уил му се налагаше да вдигне глава, ала господин Бейн беше един от тях. — Ярка звезда — рече магьосникът и очите му бяха замислени, сякаш си спомняше нещо или някого. — Вие, смъртните, горите толкова ярко, а ти, Уил — по-ярко от повечето. Никога няма да те забравя.

— Нито аз — теб — отвърна младият мъж. — Дължа ти толкова много. Ти развали проклятието ми.

— Ти не беше прокълнат.

— Напротив, бях. Благодаря ти, Магнус, за всичко, което направи за мен. Ако досега не съм го казвал, нека го кажа сега. Благодаря ти.

Магьосникът отпусна ръка.

— Не мисля, че някой ловец на сенки ми е благодарил някога.

Уил се усмихна криво.

— На твое място не бих свиквал с това. Ние не сме от най-благодарните.

— Не — засмя се Магнус. — Няма да свикна. — Блестящите му котешки очи се присвиха. — Вярвам, че те оставям в добри ръце, Уил Херондейл.

— Имаш предвид Теса.

— Да, имам предвид Теса. Или ще отречеш, че сърцето ти й принадлежи? — Магьосникът вече бе започнал да слиза по стъпалата, но поспря и погледна назад към ловеца на сенки.

— Така е. Но тя ще се натъжи, че си си тръгнал, без да се сбогуваш с нея.

— О! — възкликна Магнус и достигнал най-долното стъпало, отново се обърна. — Не мисля, че ще е необходимо. Кажи й, че отново ще се видим.

Уил кимна, а магьосникът пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна към портата на Института. Младият мъж проследи с поглед отдалечаващата се фигура, докато не се изгуби в белотата на падащия сняг.

Теса се бе измъкнала от балната зала, без никой да я забележи. Дори Шарлот, която обикновено беше толкова наблюдателна, днес беше позволила на вниманието си да се разсее — седнала до Хенри в стола му с колела, сложила ръка в неговата, тя се усмихваше на лудориите на музикантите.

На Теса не й отне много време, за да намери Уил. Беше се досетила къде може да е и се оказа права — застанал на стъпалата пред Института, без палто и шапка, а снегът се сипеше по главата и раменете му. Целият двор беше покрит с тънка бяла пелена, сякаш пудра захар бе поръсила редицата карети, които чакаха там, черната желязна порта, каменните плочи, където беше умряла Джесамин. Любимият й се взираше съсредоточено напред, сякаш се опитваше да различи нещо през падащите снежинки.