Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Сесили видя как брат й посече автоматона, нападнал брат Закарая. Трясъкът на метал, когато създанието се сгромоляса на пода, едва не проби тъпанчетата й. Тя тръгна към Уил, изваждайки една кама от колана си… и политна напред, когато нещо се обви около глезена й и я дръпна.

Падна на земята на колене и лакти и когато се извъртя, за да види какво я е препънало, видя, че е отсечената ръка на един автоматон. Беше отрязана в китката и от стърчащите от нащърбения метал жици бликаше черна течност. Пръстите се бяха вкопчили в униформата на Сесили и тя започна да ги удря с камата си, докато те се разтвориха и ръката падна на пода като мъртъв рак, потръпвайки лекичко.

Момичето простена отвратено и се изправи на крака, само за да открие, че вече не вижда Уил и брат Закарая. Стаята се беше превърнала в размазано петно от движение. Зърна Гейбриъл, опрял гръб в гърба на Гидеон, в краката им — купчина мъртви автоматони. Бойното облекло на Гейбриъл беше скъсано на рамото, от дупката течеше кръв. Сирил се бе свлякъл на пода и Софи, която бе застанала до него, размахваше меча си в кръг, а белегът изпъкваше върху бледото й лице. Магнус не се виждаше, но диря от сини искри във въздуха издаваше присъствието му. И разбира се, оръжията на Бриджет, която Сесили зърваше от време на време между телата на автоматоните, се движеха толкова мълниеносно, че се бяха превърнали в неясно петно, червената й коса приличаше на пламнало знаме. А в краката й…

Сесили се залови да си пробива път през тълпата към тях. По пътя захвърли камата си и взе една брадва с дълга дръжка, изпусната от някой автоматон. Оръжието се оказа учудващо леко и издаде страшно удовлетворяващо хрущене, когато тя го заби в гърдите на механичния демон, посегнал да я улови, запращайки го назад.

Миг по-късно вече прескачаше купчина паднали автоматони, повечето от които бяха посечени на парчета, а крайниците им бяха разпилени навсякъде — именно оттам трябва да се бе взела и ръката, която я бе стиснала преди малко. В другия край на купчината стоеше Бриджет, въртейки се на всички посоки, докато отблъскваше прииждащите чудовища, мъчещи се да се доберат до Шарлот и Хенри. Бриджет хвърли мимолетен поглед на Сесили, когато по-малкото момиче профуча покрай нея и коленичи до ръководителката на Института.

— Шарлот — прошепна тя.

Жената вдигна глава. Лицето й беше пребледняло от ужас, зениците й — толкова разширени, че сякаш бяха погълнали кафявото на ирисите й. Беше обвила ръце около безжизнено отпуснатото тяло на Хенри и го полюшваше лекичко, опряла главата му върху крехкото си рамо и сключила пръсти около гърдите му.

— Шарлот — повтори Сесили, — не можем да спечелим тази битка. Трябва да се оттеглим.

— Не мога да преместя Хенри!

— Шарлот… вече не можем да му помогнем.

— Не, не е вярно — отчаяно каза жената. — Все още усещам пулса му.

Сесили протегна ръка.

— Шарлот…

— Не съм луда! Той е жив! Жив е и аз няма да го оставя!

— Шарлот, бебето — напомни й Сесили. — Хенри би искал да се спасите.

Нещо проблесна в очите на предводителката на ловците на сенки… и тя още по-здраво стисна тялото на съпруга си.

— Не можем да си тръгнем без Хенри — заяви тя. — Не можем да отворим Портала. Хванати сме като в капан в тази планина.

Сесили ахна тихичко. Не се беше сетила за това. Ритъмът на сърцето й изпрати рязко съобщение по вените й: „Ще умрем. Всички ще умрем“. Защо беше избрала това? Господи, какво беше направила? Вдигна глава и с крайчеца на окото си зърна познатото проблясване на синьо и черно… Уил? Синьото й напомни за нещо… за искри, издигащи се над пушека…

— Бриджет — каза тя. — Доведи Магнус.

Девойката поклати глава.

— Оставя ли ви, след пет минути ще сте мъртви — заяви тя и сякаш за да илюстрира думите си, стовари оръжието си върху един връхлитащ автоматон, сякаш цепеше подпалки. Създанието падна на две страни, посечено през средата.

— Не разбираш — настоя Сесили. — Нуждаем се от Магнус…

— Ето ме.

И той наистина беше тук, появил се над момичето толкова внезапно и безшумно, че тя едва успя да потисне един писък. Над яката му се бе проточила дълга резка, не дълбока, но кървава. Очевидно кръвта на магьосниците бе също така червена, както и тази на хората. Погледът му попадна върху Хенри и по лицето му пробяга ужасна, бездънна скръб. Това бе изражението на човек, който бе виждал смъртта стотици пъти, който бе понесъл неизброими загуби и комуто сега предстоеше да понесе още една.