Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Очите на Уил се разшириха.

— Аз не умрях — каза Джем. — А се промених. Ако можех да ти кажа… ако имаше начин…

Уил го гледаше с широко отворени очи, гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. Автоматонът беше издрал едната половина на лицето му и сега от няколко дълбоки драскотини течеше кръв, но той сякаш не забелязваше. Уил издърпа ръката си от тази на Джем и издиша шумно.

— Roeddwn i’n meddwl dy fod wedi mynd am byth. — Без да мисли, проговори на уелски, ала приятелят му го разбра — благодарение на руните на Мълчаливите братя нямаше непознат език за него.

„Мислех, че си си отишъл завинаги.“

— Все още съм тук — каза Джем, а после, зърнал с крайчеца на окото си как нещо проблесна, се извъртя рязко настрани.

Метална брадва изсвистя там, където той се намираше само допреди миг, и издрънча при сблъсъка с каменния под. Бяха ги обградили автоматони, образувайки обръч от бръмчащ метал около тях.

И ето че Уил беше на крака, вдигнал меч пред себе си, двамата бяха опрели гърбове и той казваше:

— Руните са безсилни срещу тях — трябва да бъдат посечени с брутална сила…

— Досетих се.

Джем стисна жезъла си и като замахна мощно, запрати един от автоматоните в близката стена. От металната обвивка на създанието се разхвърчаха искри.

Уил вдигна меча си и посече коленете на две от механичните същества.

— Харесва ми тази твоя пръчка — подхвърли той.

— Това е жезъл. — Джем го размаха, събаряйки странично друг от автоматоните. — Изработват ги Железните сестри, само за Мълчаливите братя.

Мечът на Уил изсвистя и мина през шията на друго от създанията. Металната глава се търкулна на пода, а от врата бликна смесица от мазна течност и изпарения.

— Всеки може да наточи една пръчка.

— Това е жезъл — повтори Джем и с крайчеца на окото си зърна усмивката, пробягала за миг по лицето на Уил. Самият той също искаше да се усмихне… някога би го направил, без да се замисли, но заради промяната, настъпила в него, от подобни простички смъртни жестове сякаш го деляха години.

Стаята кипеше от движещи се тела и размахани оръжия и Джем не можеше да види ясно никой от останалите ловци на сенки. Даваше си сметка единствено за Уил до себе си — следващ всяка негова стъпка и всеки негов удар. Докато метал дрънчеше ò метал, нещо в Джем, частица от него, която беше изгубил, без дори да си даде сметка, усети напрежението, от мисълта, че това е последният път, в който се бие заедно с приятеля си.

— Както кажеш, Джеймс — рече Уил. — Както кажеш.

Теса се обърна и като замахна с камата, я заби дълбоко в металната обвивка на създанието. Острието потъна с грозен раздиращ звук, последван от дрезгав смях, който накара сърцето й да се свие.

— Госпожице Грей — каза нисък глас и когато вдигна очи, Теса видя гладкото лице на Армарос. — Несъмнено би трябвало да знаете, че едно толкова нищожно оръжие не е в състояние да ме нарани, нито пък вие притежавате нужната сила.

Теса понечи да изпищи, ала ръцете му с хищни нокти я сграбчиха и я повдигнаха, запушвайки устата й. През мъглата от движение и блясъка на мечове и метал, тя зърна как Уил посича автоматона, паднал върху Джем и посяга да го вдигне, в същия миг, в който Армарос изръмжа в ухото й:

— Може и да съм направен от желязо, но имам сърце на демон и то ламти да пирува с плътта ти.

С тези думи създанието я повлече назад, през кипящата битка. Младата жена го зарита с ботушите си и той изви главата й настрани, а острите му нокти я одраха жестоко по бузата.

— Не можеш да ме убиеш — задъхвайки се каза тя. — Ангелът, който нося, пази живота ми…

— О, да, наистина не мога да те убия. Но мога да те нараня. Мога да те нараня, както не си и сънувала. Нямам плът, с която да изпитам удоволствие, така че единствената наслада, която ми остава, е да причинявам болка. Докато ангелът на врата ти — както и заповедите на Магистъра — те бранят, трябва да удържам ръката си, но ако силата на ангела някога угасне, ще те разкъсам на парченца с металните си челюсти.

Вече се намираха извън обръча на битката и демонът я отнасяше в една ниша, полускрита зад каменна колона.

— Направи го. По-добре да умра от ръката ти, отколкото да се омъжа за Мортмейн.

— Не се тревожи — каза Армарос и макар да говореше без дъх, думите му сякаш докоснаха кожата й като шепот и я накараха да потрепери от ужас. Студени метални пръсти се обвиваха около китката й като окови, докато той я издърпваше в сенките. — Ще се погрижа и двете да се случат.