Касандра Клеър - Град от кости

— И аз така мисля — усмихна се Клеъри дяволито.

Стигнаха до подножието на витата стълба, която извеждаше на покрива.

— Аз не мога да се кача. — Алек почука с патерицата си по едно метално стъпало. Чу се звук като от удар по тенекия.

— Добре. Знам пътя.

Той понечи да се обърне, но после отново погледна към нея.

— Трябваше да предположа, че си сестра на Джейс — каза той. — И двамата сте художници.

Клеъри се спря отпуснала крак на най-долното стъпало.

— Джейс може да рисува?

— Ами да. — Когато Алек се усмихна, очите му светнаха и Клеъри разбра кое толкова бе пленило Магнус — Не, пошегувах се. Той не може и една права линия да начертае. — Той се изкикоти и се заклатушка на патериците си обратно по коридора. Клеъри смаяно го гледаше как се отдалечава. Още не можеше да свикне с този Алек, който се шегуваше с Джейс, макар и чувството му за хумор да бе малко странно.

Оранжерията си беше точно каквато я помнеше, въпреки че небето над стъкления покрив сега беше сапфирено. Мирисът на цветята освежи главата й. Тя пое дълбоко дъх и си запроправя път през гъстите листа и клони.

Намери Джейс, седнал на мраморната пейка в средата на оранжерията. Главата му беше сведена и той разсеяно премяташе някакъв предмет в ръцете си. Вдигна поглед, когато тя се провря под един клон, и бързо скри предмета в шепата си.

— Клеъри — звучеше изненадано. — Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя — отвърна тя. — Исках да разбера как си.

— Добре съм. — Джейс бе облечен с джинси и бяла тениска. Заздравяващите рани все още се виждаха като тъмни петна по бялата вътрешност на ябълка. Разбира се, помисли си тя, истинските рани са вътрешни, скрити за всяко око, освен за неговото собствено.

— Какво е това? — попита тя, като посочи към свития му юмрук.

Той отвори пръстите си. На дланта му лежеше нащърбено късче сребро, чиито ръбове просветваха в синьо и зелено.

— Парче от портала огледало.

Тя седна на пейката до него.

— Можеш ли да видиш нещо в него?

Той леко го обърна, като остави светлината да пробяга отгоре му.

— Късчета небе. Дървета, пътека… Опитвам се така да го завъртя, че да видя къщата в имението. Баща ми…

— Валънтайн — поправи го тя. — Защо искаш да го видиш?

— Мисля, че бих могъл да видя какво е направил с Бокала на смъртните — каза неохотно той. — Да видя къде е.

— Джейс… той вече не е наша грижа. Не е наш проблем. Сега Клейвът най-после ще разбере какво всъщност се е случило, семейство Лайтууд скоро ще се върнат. Нека те се оправят с това.

Той я погледна. Клеъри се запита как може да са брат и сестра и толкова да не си приличат. Не можеше ли на нея да се паднат поне дългите извити мигли или високите скули? Толкова беше нечестно. Той рече:

— Още когато погледнах през портала и видях Идрис, разбрах какво точно се опитваше да направи Валънтайн. Той искаше да ме изкуши. И това нямаше никакво значение — аз все още искам да се прибера у дома много повече, отколкото съм можел да си представя.

Тя поклати глава.

— Не знам какво толкова му харесвате на Идрис. Място като място. Начинът, по който ти и Ходж говорите за него… — Тя замълча.

Той отново сключи пръсти около парчето.

— Бях щастлив там. Това беше единственото място, където съм се чувствал напълно щастлив.

Клеъри откъсна стръкче от близкия храст и започна да къса листата му.

— На теб ти е жал за Ходж. Затова не си казал на Алек и Изабел какво наистина е направил.

Той сви рамене.

— Но нали знаеш, че все някога ще разберат.

— Знам. Но няма да съм аз този, който ще им каже.

— Джейс… — Повърхността на езерцето беше позеленяла от нападалите листа. — Как е възможно да си бил щастлив там? Знам какво ще ми отговориш, но Валънтайн е бил ужасен баща. Убивал е домашните ти любимци, лъгал те е, а знам и че те е биел… само не ми казвай, че не го е правил.

По лицето на Джейс пробяга усмивка.

— Само в четвъртък.

— Тогава…

— Това беше времето, когато още знаех кой съм. Част от какво съм. Звучи глупаво, но… — Той сви рамене. — Убивам демони, защото съм добър в това, но това не съм аз. И в известна степен бях добър и защото, след като баща ми умря, аз бях… свободен. Не бях обвързан с никого. Нямаше кой да скърби за мен. Никой не беше истински привързан към мен. — Лицето му изглеждаше като изсечено от някакъв гранит. — Вече никога няма да се чувствам така.

Стъблото съвсем се беше оголило от листата, Клеъри го захвърли встрани.

— Защо?

— Заради теб — каза той. — Ако не беше ти, щях да мина с баща ми през портала. Ако не беше ти, щях още сега да отида при него.