Касандра Клеър - Град от кости

— По-добро е от повечето други, с които досега разполагахме — съгласи се Саймън.

— Можеш да си сигурен. — Тя скочи от микробуса, затвори вратата след себе си и се затича по обраслите с трева каменни стъпала нагоре към входната порта. Когато Саймън натисна клаксона, му махна кратко с ръка, без да се обръща.

Антрето на църквата беше хладно и мрачно и миришеше на дъжд и влажна хартия. Стъпките й отекваха по каменния под и тя си спомни това, което Джейс й беше казал в църквата в Бруклин: Може и да има Бог, Клеъри, а може и да няма, но аз не мисля, че това е важно. Иначе казано, ние сме оставени сами на себе си.

Когато вратата на асансьора се затвори зад нея, тя се погледна крадешком в огледалото. Повечето й натъртвания и рани бяха заздравели и избледнели. Запита се дали Джейс някога я е виждал да изглежда толкова спретната, колкото днес — беше облякла за болницата черна плисирана пола, винена моряшка фланелка и си беше сложила розово червило. Струваше и се, че изглежда като осемгодишна.

Все едно какво ще си помисли Джейс за външния й вид.

Тя бе взела своето решение, сега и завинаги. Питаше се дали отношенията им някога ще бъдат като тези на Саймън и сестра му: смесица от скука и незлобливи дрязги. Трудно й беше да си го представи.

Още преди вратата на асансьора да се отвори, тя чу силно мяукане.

— Ей, Чърч — каза Клеъри, като коленичи до свитата сива топка на пода. — Къде са всички?

Чърч, който очевидно очакваше да го погали по корема, измърка неразбиращо. Клеъри въздъхна и му угоди.

— Капризно коте — каза тя, като енергично го загали. — Къде…

— Клеъри! — Беше Изабел, която се втурна във фоайето, облечена в дълга червена рокля, косата й бе вдигната на кок, захванат със скъпоценни фиби. — Толкова се радвам да те видя!

Тя се спусна към Клеъри и така я прегърна, че едва не я събори.

— Изабел — каза задъхано Клеъри. — И аз се радвам да те видя — добави, като се остави Изабел да я изправи.

— Толкова се тревожех за теб — рече весело Изабел. — След като тръгнахте към библиотеката заедно с Ходж, а аз останах с Алек, чух ужасна експлозия, а когато отидох в библиотеката, вие, разбира се, бяхте изчезнали и всичко бе разхвърляно по пода. Навсякъде имаше кръв и нещо лепкаво… — Тя потрепери. — Какво беше това нещо?

— Проклятие — каза спокойно Клеъри. — Проклятието на Ходж.

— Ясно — каза Изабел. — Джейс ми каза за Ходж.

— Така ли? — изненада се Клеъри.

— Че са снели от него проклятието и той си е тръгнал. Мисля, че можеше да каже поне едно довиждане — добави Изабел. — Малко съм разочарована от него. Но предполагам, че се е страхувал от Клейва. Предполагам, че все някога ще се обади.

Значи Джейс не им беше казал, че Ходж ги е мамил и че се е опитал да я убие, помисли си Клеъри, без да е сигурна как да възприеме това. От друга страна, ако Джейс се бе опитал да спести на Изабел объркването и разочарованието, може би тя не биваше да се меси.

— Както и да е — продължаваше Изабел, — всичко това беше ужасно и не знам какво щяхме да правим, ако не се бе появил Магнус и не бе изцерил Алек с магия. Това ли е точната дума, изцерил? — Тя повдигна вежди. — Джейс ни разказа и всичко, което се е случило на острова след това. Всъщност ние вече знаехме, защото Магнус седя цяла нощ на телефона. Всички долноземци говореха за това. Станала си знаменитост, да знаеш.

— Аз ли?

— Разбира се. Дъщерята на Валънтайн.

Клеъри потръпна.

— Е, предполагам, че и Джейс е знаменитост.

— И двамата сте знаменитости — каза Изабел с леко приповдигнат тон. — Знаменитите брат и сестра.

Клеъри погледна с любопитство Изабел.

— Трябва да си призная, че не очаквах появата ми толкова да те зарадва.

Изабел обидено сложи ръце на кръста си.

— И защо?

— Не мислех, че ме харесваш особено.

Изабел я изгледа втренчено, после сякаш посърна. Цялата й веселост изчезна и тя заби поглед в сребърните върхове на обувките си.

— И аз не мислех — призна си тя. — Но когато тръгнах да ви търся с Джейс, а вас ви нямаше… — Гласът й потрепери. — Безпокоях се не само за него, но и за теб. У теб има нещо толкова… успокояващо. И Джейс се чувства много по-добре, когато си край него.

Клеъри ококори очи.

— Така ли?

— Да. Някак си по-малко остър е. Не че е много по-мил, но позволява да се види доброто у него. — Изабел сви рамене. — Вярно е. И признавам, че в началото се държах зле с теб, но сега разбирам колко е било глупаво. Сигурно защото никога не съм имала приятелка и не съм знаела какво е да имаш.