Касандра Клеър - Град от кости

— Така и предполагах — рече Валънтайн. — Твърде мекушав си — и най-неочаквано замахна с юмрук към Джейс. Клеъри извика, но до удар не се стигна: вместо това юмрукът се стовари върху повърхността на портала помежду им. Чу се звук от разбиване на хиляди стъкълца. Мрежа от пукнатини разцепи стъклото. Последното, което Клеъри чу, преди порталът да се разпадне в дъжд от парчета, беше подигравателният смях на Валънтайн.

Стъклата се пръскаха по пода като зърна от градушка, странно красива каскада от сребърни отломки. Клеъри отстъпи назад, но Джейс не помръдна, докато парчетата се сипеха край него, а гледаше втренчено вече празната рамка на огледалото.

Клеъри очакваше той да започне да ругае, да крещи или да проклина баща си, ала вместо това той просто изчакваше стъклата да спрат да се сипят. Когато това стана, той коленичи мълчаливо и внимателно сред счупените стъкла и хвана едно от по-големите, като го завъртя в ръцете си.

— Недей. — Клеъри коленичи до него и остави ножа, който беше в ръката й, на пода. Вече не й беше нужен. — Нищо не можеше да направиш.

— Напротив, можех. — Той все още разглеждаше парчето огледало. В косата му блестяха сребристи стъкълца. — Можех да го убия. — Той обърна парчето към нея. — Погледни.

Тя погледна. В него все още се виждаше част от Идрис — късче синьо небе, зелени листа. Тя въздъхна болезнено.

— Джейс…

— Всичко наред ли е?

Клеъри вдигна поглед. Люк се бе изправил над тях. Не беше въоръжен, около очите му се бяха образували сини сенки от умора.

— Ние сме добре — каза тя. Зад него видя сгърчената фигура на земята, полупокрита с дългото сако на Валънтайн, Изпод плата се подаваше ръка с нокти на хищник. — Аларик…?

— Е мъртъв — отвърна Люк. В гласа му се долавяше сподавена болка. Макар че той едва познаваше Аларик, Клеъри знаеше, че завинаги ще го измъчва смазваща вина. Значи така се отплащаш за безкористната им лоялност, която така евтино си купил, Лушън — като ги оставяш да умрат за теб.

— Баща ми избяга с Бокала — каза Джейс. Гласът му беше глух. — Ние му го поднесохме на сребърен поднос. Провалихме се.

Люк сложи ръка върху главата на Джейс и започна да чисти стъкълцата от косата му. Ноктите му все още бяха хищнически, пръстите му — изцапани с кръв, но Джейс позволяваше да го докосва, сякаш не забелязваше това или поне нищо не казваше.

— Не сме се провалили — каза Люк, като погледна към Клеъри. Сините му очи бяха настойчиви. Те казваха: Брат ти се нуждае от теб, остани с него.

Тя кимна, а Люк ги остави и отиде до прозореца. Отвори го и в стаята нахлу въздух, който угаси свещите. Клеъри го чу да вика към вълците си долу. Тя коленичи до Джейс.

— Всичко е наред — каза уверено, макар да съзнаваше, че не е и никога вече няма да бъде, и постави ръка на рамото му. Платът на ризата му под пръстите й беше груб, прогизнал от пот, странно успокояващ. — Върнахме си мама. Намерихме теб… имаме всичко, което е от значение.

— Той беше прав. За това, че не можах да мина през портала — прошепна той. — Просто не можах. Не можах да го убия.

— Ако го беше направил — каза Клеъри, — щяхме наистина да се провалим.

Той не отговори, само измърмори нещо под нос. Тя не можа да чуе точните думи, но посегна и взе парчето стъкло от ръката му. Там, където го беше държал, се бяха образували две тънки и кървави резки. Тя остави парчето и пое ръката му, като притисна пръстите му върху наранената длан.

— Джейс — каза тя толкова нежно, колкото го бе и докоснала. — Не знаеш ли, че със счупено стъкло не се играе?

Той издаде някакъв звук, подобен на кикотене, след което се присегна и я прегърна. Клеъри съзнаваше, че Люк ги наблюдава от прозореца, но при все това затвори очи и зарови лице в рамото на Джейс. Той миришеше на сол и кръв и едва когато устата му се приближи до ухото й, тя разбра какво бе казал, какво бе прошепнал преди. Това беше най-кратката молитва: нейното име, просто нейното име.

Коридорът на болницата беше ослепително бял. След толкова дни, прекарани на светлината на факлите, газените лампи и тайнствената магическа светлина, флуоресцентното осветление изглеждаше ярко и неестествено. Когато Клеъри се регистрираше на рецепцията, й се стори, че сестрата, която и подаде формуляра, има странно жълтеникаво лице на изкуствената светлина. Може да е демон, помисли си Клеъри, докато връщаше формуляра.

— Последната врата в края на коридора — каза сестрата и й отправи нещо като усмивка. Или просто полудявам.