Касандра Клеър - Град от кости

Гласът на Валънтайн бе като шепот:

— Джонатан Моргенстърн…

Бърз като светлината, Джейс хвана дръжката на сабята, измъкна я от дървения под и я вдигна. Той я държеше леко и уверено, с връх само на няколко сантиметра от брадичката на баща си.

— Не се казвам така — каза той. — Името ми е Джейс Уейланд.

Очите на Валънтайн бяха неподвижно впити в Джейс, той сякаш не забелязваше сабята, насочена към гърлото му.

— Уейланд? — изрева той. — В жилите ти не тече кръвта на Уейланд! Майкъл Уейланд е никой за теб…

— Също както и ти — каза спокойно Джейс. Той посочи със сабята наляво. — А сега си върви.

Валънтайн поклати глава.

— Никога. Не приемам заповеди от дете.

Върхът на сабята леко докосна гърлото на Валънтайн. Клеъри гледаше парализирана от ужас.

— Аз съм много добре тренирано дете — каза Джейс. — Ти ме научи на изкуството да убивам. Трябва само да мръдна ръката си и ще ти прережа гърлото, знаеш ли това? — Очите му бяха стоманени. — Предполагам, че знаеш.

— Достатъчно опитен си — рече Валънтайн. Гласът му беше спокоен, но Клеъри забеляза, че не смееше да мръдне. — Но няма да ме убиеш. Винаги си бил мекушав.

— Той може и да не посмее. — Беше Люк, вече на крака, блед и окървавен, но изправен. — Но аз мога. И не ми се вярва той да може да ме спре.

Трескавите очи на Валънтайн се стрелнаха към Люк, после се върнаха на сина му. Джейс не се обърна, когато Люк заговори, а остана неподвижен като статуя, замръзнал със сабя в ръка.

— Чуй как ме заплашва чудовището, Джонатан — каза Валънтайн. — На негова страна ли си?

— Той е прав — каза уклончиво Джейс. — Ако той се нахвърли върху теб, не ми се вярва да мога да го спра. Върколаците се възстановяват толкова бързо.

Валънтайн сви устни.

— Така значи — каза той, — и ти като майка си предпочиташ това същество, този полудемон пред собствената си кръв, собственото си семейство?

За първи път сабята в ръката на Джейс като че трепна.

— Ти ме напусна, когато бях на десет години — каза с равен глас той. — Накара ме да мисля, че си мъртъв, и ме изпрати да живея при чужди хора. Никога не си ми казвал, че имам майка, сестра. Ти ме остави сам. — Последната дума прозвуча като вик.

— Направих го заради теб… за да те предпазя… — възрази Валънтайн.

— Ако те беше грижа за Джейс, ако те беше грижа за кръвта, нямаше да убиваш неговите баба и дядо. Ти си убил невинни хора… — Гласът на Клеъри се скърши от гняв.

— Невинни ли? — тросна се Валънтайн. — По време на война няма невинни! Те настройваха Джослин срещу мен! Караха я да ми отнеме сина!

Люк въздъхна.

— Значи си знаел, че е щяла да те напусне — каза той. — Знаел си, че е щяла да избяга, още преди Въстанието.

— О, разбира се, че знаех! — изрева Валънтайн. Леденият му самоконтрол се пропука и Клеъри видя как разтопеният гняв започваше да клокочи в изпъкналите жили на врата му и как свива ръцете си в юмруци. — Направих го, за да защитя това, което беше мое. Дори им дадох повече, отколкото изобщо заслужаваха — погребална клада, с каквато са удостоявани само най-великите воини на Клейва!

— Ти си ги запалил — каза Клеъри с равен глас.

— Да — изкрещя Валънтайн. — Запалих ги.

Джейс изхълца.

— Моите баба и дядо…

— Ти не си ги познавал — рече Валънтайн. — Не се прави, че ти е мъчно.

Сега острието на сабята затрепери по-силно. Люк сложи ръка на рамото на Джейс.

— Кротко — каза той.

Джейс не го погледна. Той дишаше тежко, сякаш беше тичал. Клеъри видя как потта блестеше по острите му ключици, а косата бе залепнала по слепоочията. По опакото на дланите му се виждаха вените. Той ще го убие, помисли си тя. Той ще убие Валънтайн.

Тя бързо пристъпи напред.

— Джейс… трябва ни Бокалът. Или поне да знаем какво е направил с него.

Джейс облиза сухите си устни.

— Бокалът, татко. Къде е той?

— В Идрис — каза спокойно Валънтайн. — Където никога няма да го намерите.

Ръката на Джейс силно затрепери.

— Кажи ми…

— Дай ми сабята, Джонатан. — Беше Люк, гласът му звучеше спокоен, дори благ.

Джейс изрече глухо:

— Какво?

Клеъри пристъпи напред.

— Дай сабята на Люк. Дай му я, Джейс.

Той поклати глава.

— Не мога да го направя.

Тя пристъпи още една крачка напред. Още една, и щеше да е достатъчно близо до него, за да може да го докосне.

— Напротив, можеш — каза нежно тя. — Моля те.

Той не я поглеждаше. Очите му бяха приковани в баща му. Мигът се разтягаше все повече и повече, стана безкраен. Най-после той кимна, без да сваля ръката си, но позволи Люк да застане до него и да сложи своята върху дръжката на оръжието, което държеше.