Касандра Клеър - Град от кости

Пореден спазъм на гняв разкриви чертите на лицето му.

— Стига! — изрева Валънтайн, като отново вдигна сабята със звездите и Клеъри долови в гласа му истината за самия него, яростта, пропила целия му живот. Тази безконечно кипяща ярост. — Джонатан! Махни сестра си от пътя ми или, в името на ангела ще я пронижа, за да убия чудовището, което тя закриля!

За един кратък миг Джейс се поколеба. После вдигна глава.

— Разбира се, татко — каза той и прекоси стаята, отивайки до Клеъри. Преди тя да успее да вдигне ръце, за да го отблъсне, той грубо я хвана за рамото. Изправи я на крака и я дръпна от Люк.

— Джейс — прошепна ужасено тя.

— Недей — каза той. Пръстите му болезнено се впиваха в ръцете й. Той миришеше на вино, метал и пот. — Нито дума повече.

— Но…

— Казах, нито дума. — Той силно я разтърси. Клеъри вдигна поглед и видя Валънтайн, надвесил се със злорадо изражение над гърчещото се тяло на Люк. Той протегна върха на луксозния си ботуш и бутна Люк, като го претърколи по гръб. Люк издаде давещ се звук.

— Остави го на мира! — извика тя, като се опитваше да се освободи от хватката на Джейс. Напразно — той беше много по-силен от нея.

— Престани — изсъска той в ухото й. — Само ще стане по-лошо за теб. По-добре не гледай.

— Като теб ли? — изсъска му в отговор тя. — Това, да си затваряме очите и да се правим, че не забелязваме какво става, не означава, че то не се случва, Джейс. Точно ти би трябвало по-добре да го знаеш…

— Клеъри, стига. — Тонът му я порази. Звучеше отчаян.

Валънтайн се изкикоти.

— Да бях знаел — рече той, — щях да си взема камата от чисто сребро, за да свърша с теб по начин, съответстващ на вида ти, Лушън.

Люк изръмжа нещо, но Клеъри не чу какво. Надяваше се да е нещо грубо. Тя се мъчеше да се отскубне от Джейс. Подхлъзна се, но той я улови и отново я изправи на крака. Беше обвил ръцете си около нея, помисли си тя, но не по начина, за който бе мечтала, който си бе представяла.

— Поне ми позволи да стана — каза Люк. — Позволи ми да умра изправен.

Валънтайн го изгледа и сви рамене.

— Може да умреш по гръб или на колене — каза той. — Но само достойните хора умират прави, а ти не си такъв.

— НЕ! — извика Клеъри, когато Люк, без да я поглежда, започна мъчително да се изправя на колене.

— Защо си причиняваш това? — прошепна тихо и напрегнато Джейс. — Казах ти да не гледаш.

Тя се задъха от напрежение и болка.

— А ти защо лъжеш себе си?

— Не лъжа! — Хватката му се стегна още повече, макар че тя не се опитваше да се отскубне. — Просто искам хубавите неща в живота ми… моя баща… моето семейство… не искам да ги загубя отново…

Люк бе застанал на колене. Валънтайн вдигна изцапаната си с кръв сабя. Очите на Люк бяха затворени и той мърмореше нещо — заклинание, молитва, Клеъри не знаеше. Тя се загърчи в ръцете на Джейс и се завъртя така, че да го погледне в лицето. Устните му бяха свити, челюстта — стегната, но очите му…

Крехката броня се беше пропукала. Трябваше само още малко да натисне. Тя трескаво затърси думите.

— Но ти имаш семейство. Семейството, това са хората, които те обичат. Както семейство Лайтууд обичат теб, Алек, Изабел… — Гласът й секна. — Люк е моето семейство, а ти искаш да гледам как умира, както ти си гледал как умира баща ти, когато си бил на десет години? Това ли искаш, Джейс? Такъв човек ли искаш да бъдеш? Като…

Тя млъкна, внезапно усетила, че е отишла твърде далеч, и се уплаши, че ще го загуби.

— Като баща ми — довърши вместо нея той.

Гласът му беше леден, сдържан, равен като острието на нож.

Изгубих го, помисли си отчаяно тя.

— Залегни — каза Джейс, като я бутна силно. Тя се препъна, падна на земята и се претърколи. Изправяйки се на колене, тя видя как Валънтайн вдига сабята високо над главата си. Светлината на полилея се отразяваше в оръжието, разпръсквайки светлина, която я заслепяваше.

— Люк! — извика тя.

Сабята се заби в пода. Люк не беше там. Джейс се бе приближил по-бързо, отколкото Клеъри можеше да предположи дори за ловец на сенки, и го беше отместил настрани. Джейс стоеше с лице към баща си пред вибриращата дръжка на камата, с пребеляло лице, но твърд поглед.

— По-добре си върви — каза той.

Валънтайн гледаше невярващо сина си.

— Какво каза?

Люк се беше надигнал да седне. Ризата му бе опръскана с прясна кръв. Той гледаше втренчено как Джейс протяга ръка и внимателно, почти равнодушно докосва дръжката на сабята, която бе забита в пода.

— Мисля, че ме чу, татко.