Касандра Клеър - Град от кости

— Добре, радвам се, че дружиш с него. — Люк изглеждаше облекчен. — Въпреки това задръж парите. Излезте някъде довечера.

Тя отвори уста да възрази, ала я затвори пак. Люк беше, както казваше майка й, железен в моменти на изпитание — солиден, надежден и абсолютно непреклонен.

— Ти няма ли да се прибереш? Имаш нужда да поспиш.

— Да поспя? Кой има нужда от сън? — пошегува се той, но тя забеляза умората, изписана по лицето му, когато отново седна край леглото на майка й и нежно отметна един кичур от лицето на Джослин. Клеъри се извърна, очите й пареха.

Когато излезе през главния изход на болницата, микробусът на Ерик чакаше до тротоара. Небето се простираше високо над нея, като потъмняваше до сапфирено над река Хъдсън, в която се потапяше залязващото слънце. Саймън се протегна да й отвори вратата и тя се тръшна на седалката до него.

— Благодаря.

— Накъде? Към вас? — попита той, като се вля с микробуса в уличното движение.

Клеъри въздъхна.

— Дори не знам къде е домът ми.

Саймън косо я изгледа.

— Самосъжаляваш ли се, Фрей? — Гласът му беше шеговит, но нежен. Ако погледнеше назад, тя още можеше да види тъмните петна на задната седалка, където кървящият Алек бе лежал в скута на Изабел.

— Да. Не. Не знам. — Тя въздъхна отново, като отметна една медена къдрица. — Всичко се промени. Толкова е различно. Искам всичко да си бъде както си беше преди.

— А аз не искам — за нейна изненада каза Саймън. — Пак питам, накъде да карам? Поне ми кажи към центъра или към предградията.

— Към Института — рече Клеъри. — Извинявай — добави тя, когато той най-неправомерно направи опасен завой в обратната посока. Микробусът така се наклони на една страна, че изскърца недоволно. — Трябваше да ти кажа по-навреме.

— Нищо — отвърна Саймън. — Не си се връщала там, нали? Не и откакто…

— Не, оттогава не съм — каза Клеъри. — Джейс ми се обади и каза, че Алек и Изабел са добре. Вероятно родителите им са на път от Идрис, сега когато някой наистина им е казал какво се е случило. След няколко дни ще са тук.

— Не беше ли странно да се чуеш с Джейс? — попита Саймън, като се стараеше да звучи неутрално. — Имам предвид, откакто научи, че…

Гласът му замря.

— Какво? — каза Клеъри с остър глас. — Откакто научих какво? Че е убиец травестит, който изтезава котки ли?

— Не е чудно, че котката му мрази всички.

— О, стига, Саймън — отвърна сърдито Клеъри. — Знам какво имаш предвид и не, не беше странно. И без това между нас нямаше нищо.

— Нищо ли? — повтори невярващо Саймън.

— Нищо — каза категорично Клеъри, като гледаше през прозореца, така че той да не види как се изчервява. Те минаха през редица ресторанти и тя видя прозорците на „При Таки“, ярко осветени в сгъстяващия се здрач. Стори й се, че мерна през стъклата русата сервитьорка, с която бе флиртувал Джейс, онази със сините очи без бяло.

Те завиха на ъгъла точно когато слънцето се скриваше зад издигащия се прозорец на Института, който пръскаше към улицата седефена светлина, видима единствено за тях. Саймън спря пред вратата, изключи мотора и започна нервно да си играе с ключовете.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя се поколеба.

— Не. По-добре да го направя сама.

Тя видя как по лицето му пробяга сянка на разочарование, която обаче моментално изчезна. Саймън, помисли си тя, доста е пораснал през тези две седмици, въпреки че и тя бе пораснала. Което беше добре, защото не й се искаше той да изостава от нея. Той беше част от нея така, както дарбата й да рисува, мръсният въздух на Бруклин, смехът на майка й и кръвта й на ловец на сенки.

— Добре — каза той. — Да дойда ли да те взема по-късно?

Тя поклати глава.

— Люк ми даде пари за такси. Ако искаш, ела утре — добави тя. — Можем да гледаме филми, да си направим пуканки. Имам нужда да се поотпусна.

Той кимна.

— Звучи добре. — Наведе се напред и залепи една целувка на скулата й. Тази целувка беше лека като перце, но тя усети тръпка по цялото си тяло. Погледна го.

— Мислиш ли, че беше случайност? — попита Клеъри.

— Какво да е било случайност?

— Това, че точно през онази нощ бяхме в „Пандемониум“, в която Джейс и другите преследваха там демона, вечерта преди Валънтайн да отвлече майка ми.

Саймън поклати глава.

— Не вярвам в случайността.

— Аз също.

— Но трябва да призная, че случайност или не, се оказа съвкупност от щастливи обстоятелства — каза Саймън.

— Съвкупност от щастливи обстоятелства… — повтори Клеъри. — Това е подходящо име за групата.