Касандра Клеър - Град от пепел

Настъпи пауза, след която Валънтайн се засмя, а после каза:

— Виждам накъде биеш, Джонатан. Искаш да ме предпазиш от греха на гордостта.

— Има най-различни видове грехове. — Джейс се изправи и обърна лице към баща си. — Не отговори на въпроса ми за демоните, татко. Как ще обясниш това, че ги призоваваш и се съюзяваш с тях? Да се бият с Клейва ли възнамеряваш да ги пратиш?

— Разбира се — каза Валънтайн, без да се колебае, без дори да се замисли дали не е по-добре да не издава плановете си на някого, който може да ги предаде на противниците му. Джейс бе поразен от тази увереност на баща си в успеха. — Клейвът не подлежи на убеждаване с доводи, необходима е сила. Опитах се да създам армия от Бездушни, с Бокала мога да създам армия от нови ловци на сенки, но това ще отнеме години. А аз не разполагам с години. Човешката раса не може да чака години. Докато с Меча мога да се обградя с армия от покорни демони. Мога да ги използвам като инструменти и те ще направят всичко, което поискам. Те нямат воля. А когато вече не ми трябват, ще им заповядам да се унищожат взаимно и те ще го сторят. — Гласът му беше безстрастен.

Джейс така силно стискаше релинга, че чак пръстите започнаха да го болят.

— Не можеш да изтребиш всички ловци на сенки, които ти се противопоставят. Това е убийство.

— Няма и да го правя. Когато от Клейва видят силата, изправена срещу тях, ще се предадат. Не са самоубийци. А и сред тях има такива, които ме подкрепят. — В гласа на Валънтайн нямаше арогантност, само спокойна увереност. — Ще се разбере кои са, когато му дойде времето.

— Мисля, че подценяваш Клейва. — Джейс се опита да прозвучи спокойно. — Не мисля, че си наясно колко много те мразят.

— Омразата е нищо, когато се постави на една везна с оцеляването. — Ръката на Валънтайн посегна към колана, където матово проблясваше дръжката на Меча. — Но не за това става въпрос. Казах ти, че има нещо, което искам да ти покажа. Ето го.

Той извади Меча от ножницата и го подаде на Джейс. Джейс вече беше виждал Мелартак в Града от кости, закачен на стената в залата с говорещите звезди. Беше виждал и дръжката му, подаваща се иззад рамото на Валънтайн, но никога не го беше разглеждал отблизо. Мечът на ангела. Беше тъмен, от тежко сребро, с матов блясък. Светлината сякаш се движеше ту по него, ту през него, сякаш бе направен от вода. В дръжката му цъфтеше вълшебна роза от светлина.

Джейс промълви с пресъхнала уста:

— Колко е хубав.

— Хайде, подръж го. — Валънтайн подаде Меча на сина си така, както винаги го беше учил — с дръжката напред. Мечът проблясваше черно на светлината на звездите. Джейс се поколеба.

— Аз не…

— Вземи го. — Валънтайн го тикна в ръката му.

В мига, в който пръстите на Джейс се сключиха около дръжката, от нея изскочи светъл лъч и се спусна надолу по острието на Меча. Той бързо погледна баща си, но неговото лице беше непроницаемо.

Някаква неясна болка прониза ръката и гърдите му. Не че мечът беше тежък, не беше. Сякаш нещо го теглеше надолу, искаше да го изхвърли от кораба, да го метне в зелената океанска вода, да го забие в чупливата земна кора. Джейс усещаше как в дробовете му не достига въздух. Той вдигна глава нагоре и се огледа…

И видя, че небето се бе променило. То бе покрито с блестяща мрежа от златни жици, през която грееха звездите, ярки като забити в мрака гвоздеи. Джейс видя, сякаш отстрани, извивката на Земята отпред на хоризонта и за миг се вцепени, поразен от красотата на гледката. После сякаш нощното небе се разпука като стъкло и през парчетата се посипаха тъмни фигури, прииждащи като орди от разкъсания мрак, прегърбени, изкривени, кокалести и без лица, сгърчени в безмълвен писък, който изгаряше съзнанието му. Леден вятър го прониза, когато шесткраки коне прелетяха покрай него, като копитата им изпускаха кървави искри при допира си с палубата на кораба. Съществата, които ги яздеха, не можеха да се опишат. Те бяха без очи, размахваха ципести крила, крещяха и изпускаха отровно зелена слуз.

Изпитвайки неудържимо желание да повърне, Джейс се наведе над релинга, все още държейки Меча в ръка. Под него водата кипеше от демони като отровна отвара. Той видя някакви покрити с бодли същества, които кокореха кървясалите си, воднисти очи, докато се потапяха във врящия бульон от хлъзгави черни пипала. Една русалка, хваната от десетокрак воден паяк, пищеше отчаяно, докато той забиваше зъбите си в нейната мятаща се опашка, а червените му очи блестяха като кървави мъниста.