Касандра Клеър - Град от пепел

— Знаеш какво искам. Клейвът е безнадеждно корумпиран и трябва да бъде унищожен, а после да се създаде наново. Идрис трябва да бъде освободен от влиянието на низшите раси и Земята да се опълчи срещу демоничните нашествия.

— Между другото, като говорим за демонични нашествия… — Джейс се огледа наоколо, сякаш едва ли не очакваше да види черната сянка на Аграмон да се носи тежко към него. — Мислех, че мразиш демоните. А сега ги използваш като слуги. Ненаситните, древак демоните, Аграмон — те са твои подчинени . Охрана, иконом… знам ли, може би дори и личен готвач си имаш.

Валънтайн барабанеше с пръсти по релинга.

— Аз не съм приятел на демоните — каза той. — Аз съм нефилим, независимо че считам Съглашението за безполезно, а Закона — за нагласен. Не е нужно човек да харесва правителството си, за да е патриот, нали? Истинският патриот цени родината си повече, отколкото собственото си място в обществения ред. Аз бях поруган за своя избор, бях принуден да се крия, бях прокуден от Идрис. Ала аз съм — и винаги ще бъда — нефилим. Не мога да сменя кръвта във вените си, дори и да исках… а аз и не искам.

Аз пък искам . Джейс си помисли за Клеъри. Той отново сведе поглед към тъмната вода, съзнавайки, че това не беше вярно. Да се откаже от лова, убиването, съзнаването на собствената си бързина и безпогрешни умения: това беше невъзможно . Той беше воин. Не можеше да бъде нищо друго.

— Ти би ли искал? — попита Валънтайн. Джейс бързо извърна поглед, питайки се дали баща му е успял да разгадае лицето му. Години наред живяха само двамата. Той познаваше лицето на баща си по-добре от своето собствено. Валънтайн беше единственият човек, от когото му се струваше, че никога няма да може да скрие чувствата си. Или поне един от малцината. Понякога имаше усещането, че Клеъри гледа през него така, сякаш бе от стъкло.

— Не — каза той. — Не бих искал.

— Би останал завинаги ловец на сенки?

— Аз съм такъв — рече Джейс, — какъвто ти си ме направил.

— Добре. Това исках да чуя — каза Валънтайн. Облегна се на релинга и погледна към нощното небе. В сребристобялата му коса се прокрадваха сиви нишки. Джейс не ги беше забелязал досега. — Това е война — каза Валънтайн. — Въпросът е: на чия страна ще се биеш ти?

— Мислех, че сме от един отбор. Мислех, че всички ние сме срещу демоните.

— Де да беше така. Не разбираш ли, че ако бях убеден, че Клейвът взима присърце интересите на този свят, ако бях сигурен, че правят всичко, което е по силите им — в името на ангела, защо ще воювам с тях? Каква причина бих имал?

Власт , помисли си Джейс, но замълча. Вече не знаеше какво да каже, още по-малко — на кое да вярва.

— Ако Клейвът продължава в същия дух — каза Валънтайн, — демоните ще забележат слабостта му и ще го нападнат. Докато те са заети с ухажването на низшите раси, не са в състояние да се сражават. Демоните ще ги нападнат и всичко ще разрушат, нищо няма да остане след тях.

Низшите раси. Тези думи прозвучаха неестествено познато на Джейс; напомняха му за детските години по начин, който далеч не беше неприятен. Когато мислеше за баща си и за Идрис, в съзнанието му изникваше все същият смътен спомен за палещо слънце, сипещо лъчите си над зелените морави пред тяхната вила, и за една едра, тъмна, широкоплещеста фигура, която се навеждаше над него, вдигаше го от тревата и го пренасяше вкъщи. Трябва да е бил много малък тогава, но никога нямаше да забрави това, както и начина, по който ухаеше тревата — зелена, ярка и току-що окосена, или как слънцето превръщаше косата на баща му в бял ореол, или усещането да бъдеш носен. Да бъдеш защитен.

— Люк — каза с леко усилие Джейс. — Люк не е низш…

— Лушън е друга работа. Той е бивш ловец на сенки. — Гласът на Валънтайн беше равен и категоричен. — Тук не става въпрос за конкретни долноземци, Джонатан. Говоря за оцеляването на всяко живо същество, появило се на този свят. Ангелът неслучайно е избрал нефилимите. Ние сме най-добрите в света и наше е призванието да го спасим. Ние най-много от всички на този свят приличаме на боговете и трябва да използваме тази си сила, за да запазим света от разруха, каквото и да ни струва това.

Джейс се облегна на релинга. Беше студено тук, леденият вятър пронизваше дрехите му, а върховете на пръстите му се бяха вкочанили. Но в съзнанието му изникнаха картини, изобразяващи зелени хълмове и медните камъни на вилата на Уейланд.

— В Стария завет се казва — рече той, — че Сатаната изкушил Адам и Ева да извършат грях, като им казал „Ще станете като боговете“. И затова били изхвърлени от градината.