Касандра Клеър - Град от пепел

Ръката на Валънтайн беше хладна и суха, а хватката му — странно успокояваща. Когато Джейс се изправи, Валънтайн го пусна и извади едно стили от джоба си.

— Нека излекувам раните — каза той, като посегна към сина си.

Джейс се дръпна… след известно колебание, което не остана незабелязано от Валънтайн.

— Не ми трябва помощта ти.

Валънтайн прибра стилито си.

— Както искаш. — Той тръгна напред, а Джейс постоя малко така, после тръгна след него, като подтичваше, за да го настигне. Прекрасно знаеше, че баща му никога няма да се обърне, за да види дали Джейс го следва, но че очаква от него да го направи и следователно ще започне да говори.

Беше прав. Докато се изравняваше с баща си, Валънтайн вече бе започнал да говори. Бе сключил ръце на гърба си и се движеше с лека, безгрижна походка, необичайна за толкова едър и широкоплещест мъж. Вървеше леко приведен, сякаш се канеше да се гмурне в силния вятър.

— … ако не ме лъже паметта — казваше Валънтайн, — чел си „Изгубеният рай“ на Милтън, нали?

— Карал си ме да я чета поне десет или петнайсет пъти — каза Джейс. — По-добре да царуваш в ада, отколкото да слугуваш в рая и т.н., и т.н.

— Non serviam — каза Валънтайн. — „Няма да слугувам.“ Това изписал Луцифер на знамето си, когато повел своето войнство от непокорни ангели срещу продажната власт.

— Каква е целта ти? Защо си на страната на дявола?

— Говори се, че и самият Милтън е бил на страната на дявола. Неговият Сатана е много по-интересен образ, отколкото неговият Бог. — Те почти стигнаха до предната част на кораба. Валънтайн спря и се облегна на релинга.

Джейс също се облегна до него. Бяха подминали мостовете на Ийст Ривър и сега излизаха в откритите води между Стейтън Айлънд и Манхатън. Светлините в търговския център блестяха като вълшебна светлина над водата. Небето беше като напудрено с диамантен прах, а реката бе скрила тайните си под плътна черна завивка, тук-там прокъсвана от сребристо проблясване, я на рибя опашка, я на опашка на… русалка. Моят град , опита се да си каже Джейс, но тези думи все го отвеждаха към мисълта за Аликанте и неговите кристални кули, а не към небостъргачите на Манхатън. След малко Валънтайн каза:

— Защо си тук, Джонатан? След срещата ни в Града от кости се запитах дали омразата ти към мен не е станала непреодолима. Почти се бях отказал от теб.

Гласът му беше равен, горе-долу какъвто си и беше, но в него имаше и нещо друго — не точно уязвимост, но все пак нещо като истинско любопитство, сякаш беше открил, че Джейс е способен да го изненада.

Джейс погледна към реката.

— Кралицата на феите искаше да те попитам нещо — рече той. — Каза ми да ти задавам въпроса каква кръв тече във вените ми.

По лицето на Валънтайн премина изненада, сякаш някаква ръка бе изтрила от него всички други изражения.

— Говорил си с кралицата?

Джейс нищо не отвърна.

— Типично за тях. Всичко, което казват, е двусмислено. Кажи й, ако пак те попита, че във вените ти тече кръвта на ангела.

— Както и във вените на всеки ловец на сенки — каза разочаровано Джейс. Надяваше се на по-интересен отговор. — Нали няма да излъжеш кралицата на феите?

Тонът на Валънтайн стана рязък.

— Няма. А ти едва ли си дошъл тук само, за да ми зададеш този абсурден въпрос. Каква е истинската причина да си тук, Джонатан?

— Трябваше да поговоря с някого. — Той не умееше да контролира така добре гласа си, както го правеше баща му. В неговия се долавяше болка, подобно на кървяща рана току под повърхността. — За семейство Лайтууд не съм нищо друго, освен източник на неприятности. Сигурно и Люк вече ме мрази. Инквизиторката би предпочела да съм мъртъв. Нараних Алек, а дори не разбрах точно с какво.

— Ами сестра ти? — попита Валънтайн. — Ами Клариса?

Защо трябва всичко да разваляш?

— И тя не е очарована от мен. — Той се поколеба. — Спомням си какво ми каза в Града от кости. Че никога не си имал шанс да ми кажеш истината. Не ти вярвам — добави той. — Искам да си наясно с това. Но мисля, че трябва да ти дам шанс да ми кажеш защо .

— Трябва да ме питаш за много повече от едно защо, Джонатан. — В гласа на баща му имаше нотка, която разтревожи Джейс, някакво прекалено смирение, което каляваше гордостта на Валънтайн, както огънят калява стоманата. — Има толкова много защо -та.

— Защо уби мълчаливите братя? Защо открадна Меча? Какви са намеренията ти? Защо Бокалът на смъртните не ти е достатъчен? — Джейс се спря, преди да зададе и останалите въпроси, които напираха в него. Защо ме изостави за втори път? Защо ми каза, че вече не съм твой син, а после пак се върна за мен?