Касандра Клеър - Град от пепел

— Под земята ли? — попита тревожно Саймън. — Никой нищо не спомена за ходене под земята.

Изабел вдигна нагоре ръце и навлезе в езерото. Зеленото й кадифено сако се завъртя около нея като лист на огромна водна лилия.

— Хайде. Имаме време само докато луната се движи.

Докато луната се какво ? Клеъри навлезе в езерото, като клатеше глава. Водата беше плитка и чиста. На ярката светлина на луната тя видя черните очертания на малка рибка, която се стрелна покрай глезените й. Ставаше студено.

Зад нея Джейс навлизаше във водата с елегантна походка, като леко размърдваше повърхността. Следваше го Саймън, който плискаше навсякъде и ругаеше. Изабел, достигнала средата на езерото, се спря, водата стигаше до ребрата й. Тя вдигна ръка към Клеъри.

— Спри.

Клеъри спря. Току пред нея луната отразяваше във водата блестящото си отражение, което приличаше на огромна сребърна чиния. Част от нея съзнаваше, че е свидетел на нещо необичайно. Луната би следвало да се движи към хоризонта, като все повече се смалява. Вместо това, тя стоеше точно над водата, сякаш закована на място.

— Джейс, ти върви пръв — каза Изабел, като му махна. — Хайде.

Той мина покрай Клеъри, миришеше на мокра кожа и обгоряло. Тя го видя как се обърна и се усмихна, а после пристъпи към отражението на луната… и изчезна.

— Хей — каза нещастно Саймън. — Това беше доста странно.

Клеъри хвърли поглед назад към него. Той се беше потопил само до бедрата, а вече трепереше и бе обгърнал тялото си с ръце. Тя му се усмихна и пристъпи колебливо, усещайки леден студ, когато навлезе в трепкащото сребърно отражение. За миг се олюля, сякаш загубила равновесие на най-високата стъпенка на висяща стълба… после падна по гръб и потъна в мрака, сякаш луната я беше погълнала.

Удари се в твърда земя, стъпи здраво на нея и усети, че някой услужливо хваща ръката й. Беше Джейс.

— Лесно беше, нали — каза той и я пусна.

Беше цялата мокра, по гърба й се стичаха струйки студена вода, косата лепнеше по лицето й. Прогизналите й дрехи тежаха сякаш цял тон.

Бяха се озовали в дълбок кален коридор, осветяван от фин, блестящ мъх. Плетеницата от висящи лиани образуваше завеса в края на коридора, а от тавана висяха дълги снопове ластари, приличащи на змии. Дървесни корени, сети се Клеъри. Те бяха под земята. А тук долу беше студено, достатъчно студено, та дъхът й да се превръща в ледена мъгла, когато издишваше.

— Студено ли ти е? — Джейс също беше прогизнал. Там, където светлата му коса падаше по бузите и на челото, беше почти безцветна. Водата се стичаше по мокрите му джинси и якето, а бялата риза, която носеше, беше станала прозрачна. Тя видя през нея на рамото му тънките линии на постоянните му знаци и фините белези.

Бързо извърна поглед. Капки вода се стичаха от миглите й и тя виждаше размазано като през сълзи.

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. — Той се приближи и Клеъри почувства как топлината му достига до ледената й кожа дори през дрехите им.

С ъгълчето на окото си тя видя как някаква тъмна фигура профуча покрай тях и с глух звук тупна на земята. Беше Саймън, също мокър до кости. Той се изправи на колене и панически се огледа наоколо.

— Очилата ми…

— У мен са. — Обикновено Клеъри съхраняваше очилата на Саймън, докато той играеше футбол. Все имаше чувството, че ще паднат в краката му и той ще ги стъпче. — Ето ти ги.

Той си ги сложи, като преди това избърса стъклата им.

— Благодаря.

Клеъри усети, че Джейс ги гледа, почувства погледа му като тежест върху раменете си. Запита се дали и Саймън го усещаше. Той се изправи намръщено, точно когато Изабел се приземяваше грациозно на краката си. По дългите й, разпилени коси се стичаше вода, от която натежаваше и кадифеното й сако, ала тя сякаш просто не забелязваше това.

— Оооо, беше страхотно.

— Не думай — каза Джейс. — За тази Коледа ще ти подаря речник.

— Защо? — попита Изабел.

— Ами за да провериш какво означава думата „страхотно“. Не съм сигурен, че знаеш значението й.

Изабел издърпа дългата си тежка коса отпред и я изстиска, сякаш беше мокро пране.

— Разваляш ми удоволствието.

— Ако не си забелязала, удоволствието ти е вир-вода — Джейс се огледа наоколо. — И сега какво? Накъде ще вървим?

— Никъде няма да вървим — каза Изабел. — Ще чакаме тук да дойдат да ни вземат.

Това предложение се стори несериозно на Клеъри.

— Те как ще разберат, че сме тук? Няма ли някакъв звънец или нещо такова?