Касандра Клеър - Град от пепел

— Джейс! — Тя полетя към него и силно го прегърна. Сигурно така правят сестрите, помисли си Клеъри. Не сковано и нескопосано, а весело и любящо. Докато гледаше как Джейс прегръща Изабел, тя се опита да придаде на лицето си щастливо и любящо изражение.

— Добре ли си? — попита Саймън с известно безпокойство. — Гледаш някак странно.

— Добре съм — каза съкрушено Клеъри.

— Сигурна ли си? Изглеждаш някак… измъчена.

— Сигурно съм яла нещо лошо.

Изабел хукна напред, а Джейс — по петите й. Тя бе облечена в дълга черна рокля, с ботуши и със сако, по-дълго и от фрак, от меко зелено кадифе, с цвят на мъх.

— Не мога да повярвам, че го направихте! — възкликна тя. — Как убедихте Магнус да пусне Джейс?

— Смениха се с Алек — рече Клеъри. Изабел леко се притесни.

— Не завинаги, нали?

— Не — каза Джейс. — Само за няколко часа. Ако се върна, разбира се — добави замислено той. — В противен случай Алек ще си остане при него. Представи си го като даден под наем с възможност за покупка.

Изабел погледна недоверчиво.

— Мама и татко ще се разсърдят, ако разберат.

— Какво, че си освободила потенциален престъпник, като в замяна си оставила собствения си брат при някакъв магьосник, който прилича на обратен Соник Таралежа и се облича като Чайлд Кетчър от Чити чити бенг бенг? — попита Саймън. — Не, не мисля.

Джейс го погледна замислено.

— Има ли някаква, дори незначителна причина ти да бъдеш тук? Не съм убеден, че ще можем да те вземем в двореца на феите. Те мразят мунданите.

Саймън завъртя очи.

— Не започвай с това отново.

— С кое да не започва? — рече Клеъри.

— Всеки път, когато не му изнася нещо, се скрива в дървената си къщичка, с надпис на входа „Забранено за мундани“. — Саймън посочи към Джейс. — Нека ви припомня, че когато миналия път не искахте да ме вземете, спасих живота на всички ви.

— Е — каза Джейс. — Понякога…

— В двореца на феите наистина е опасно — намеси се Изабел. — Дори и уменията ти с лъка няма да ти помогнат. Опасността е съвсем различна.

— Мога да се грижа за себе си — каза Саймън. Изви се остър вятър. Той помете сухите листа по пясъка към краката им и накара Саймън да потрепери. Той пъхна ръце в топлите джобове на якето си.

— Не е нужно да идваш — каза Клеъри.

Той я погледна, твърдо и неотклонно. Тя си спомни момента, когато бяха у Люк, как я нарече гаджето ми без капка съмнение или колебание. Каквото и да говореха за Саймън, той бе човек, който знае какво иска.

— Напротив — каза той. — Нужно е.

Джейс си промърмори нещо под носа.

— Щом е така, да вървим — каза той. — Но не очаквай да се съобразяваме с теб, мунди.

— Погледни го от добрата му страна — рече Саймън. — Ако искат човешко жертвоприношение, винаги можеш да предложиш мен. Съмнявам се, че някой от вас би бил подходящ.

Джейс се оживи.

— Винаги е от полза да има доброволец, който пръв иска да бъде изправен до стената.

— Хайде — каза Изабел. — Вратата всеки миг ще се отвори.

Клеъри трескаво се огледа. Слънцето беше залязло и луната бе изгряла, рогът й отразяваше меката си белота в езерото. Тя не беше съвсем пълна, а засенчена в единия край и приличаше на примигнало око. Нощният вятър люлееше клоните на дърветата, като ги почукваше един в друг, при което се издаваше звук, подобен на кухи кости, удрящи се едни в други.

— Къде отиваме? — попита Клеъри. — Къде е вратата?

Изабел се усмихна загадъчно и прошепна:

— Последвайте ме.

Тя отиде до ръба на водата, ботушите й оставяха дълбоки следи в мократа кал. Клеъри тръгна след нея и се радваше, че носи джинси, а не пола като Изабел, която повдигаше сакото и роклята си високо над коленете и така разкриваше тънките си бели крака над ботушите. Кожата й беше покрита със знаци, подобни на езици черен огън.

Саймън, който вървеше след Клеъри, се подхлъзна в калта и изруга. Джейс машинално посегна да му помогне, ала той отблъсна ръката му.

— Не ми трябва помощта ти.

— Престанете. — Изабел потопи обутия си в ботуш крак в плитката вода по края на езерото. — И двамата. По-точно, и тримата. Ако не бъдем единни в двореца на феите, ще загинем.

— Но аз нищо… — започна Клеъри.

— Ти може и нищо да не правиш, но позволяваш на тези двамата да… — Изабел махна пренебрежително с ръка към момчетата.

— Не мога да им казвам какво да правят!

— Защо да не можеш? — възрази Изабел. — Слушай, Клеъри, ако не започнеш малко от малко да използваш присъщото на женската ти природа превъзходство, ще си имаш работа с мен. — Тя се обърна към езерото, а после отново се извърна. — И още нещо — добави строго — в името на ангела, да не сте посмели да ядете или пиете нещо, докато сме под земята. Отнася се за всички. Ясно ли е?