Касандра Клеър - Град от пепел

— Всъщност какво пропуснах? Танц на голи жени?

Клеъри си спомни за момчето, чиито ребра бе видяла, и потръпна.

— Нищо съществено.

— Има начини хората да се присъединят към празненствата на феите — намеси се Изабел, която бе дочула разговора им. — Ако ти дадат знак, примерно листо или цвете, и ти го задържиш през цялата нощ, на сутринта ще си добре. Или ако придружиш фея… — Тя хвърли поглед към Мелиорн, ала той бе стигнал до един заслон от листа в стената и бе спрял пред него.

— Това са покоите на кралицата — каза. — Тя пристигна от двореца си на север, за да види каква е тази работа с убитото дете и ако евентуално се стигне до война, то именно тя да я обяви.

Отблизо Клеъри видя, че заслонът бе направен от тънки лози, посипани с кехлибарени точици. Елфът разтвори листната завеса и ги въведе в помещението отвъд. Джейс първи се промъкна, последван от Клеъри, която се изправи и се огледа с любопитство.

Самата стая беше скромна, по стените от пръст висяха бледи пердета, а в стъклени буркани проблясваха блуждаещи огънчета. Една красива жена се беше излегнала на нисък диван, заобиколена от нещо като придворни — феи, облечени в най-разнообразни дрехи, от миниатюрни елфи до красиви момичета с дълги коси, приличащи на хора… ако не се брояха черните им, без зеници, очи.

— Кралице моя — каза Мелиорн, като ниско се поклони, — доведох ви нефилимите.

Кралицата се надигна до седнало положение. Имаше дълга алена коса, която леко се увиваше около нея, подобно на есенни листа. Очите й бяха ясносини като стъкло, а погледът й режеше като бръснач.

— Трима от тях са нефилими — рече феята. — А другият е мундан.

Мелиорн сякаш се притесни, но кралицата дори не го удостои с поглед. Очите й бяха приковани в ловците на сенки. Клеъри усети тежестта на този поглед, сякаш той физически я докосваше. Независимо че бе красива, у кралицата нямаше никакво изящество. Красотата й беше ярка и студена като сияйна звезда.

— Приемете нашите извинения, милейди. — Джейс пристъпи напред и застана между кралицата и своите другари. Гласът му беше някак променен, имаше нещо в начина му на говорене, някаква предпазливост. — Мунданът е тук на наша отговорност. Задължени сме му. Затова го взехме с нас.

Кралицата наклони любопитно главата си встрани. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Джейс.

— Задължени? — промърмори тя. — На мундан?

— Той спаси живота ми — рече Джейс. Клеъри усети как до нея Саймън се вцепени от изненада, но се надяваше да не го е показал. Феите не могат да лъжат, беше казал Джейс, и Джейс също не лъжеше — Саймън беше спасил живота му. Само че не затова го бяха взели със себе си. Клеъри започна да разбира какво целеше Джейс, извъртайки истината. — Моля ви, милейди. Надявахме се да разберете. Бяхме чули, че сте толкова добра, колкото и красива, и си рекохме… е — каза Джейс, — че вашата доброта няма равна на себе си.

Кралицата се усмихна самодоволно и пристъпи напред, а блестящата коса хвърляше сянка на лицето й.

— Ти си очарователен като баща си, Джонатан Моргенстърн — каза тя и посочи към възглавниците, нахвърляни по пода. — Ела, седни до мен. Нещо за хапване? За пийване? Отпусни се. По-добре се говори с влажни устни.

За миг Джейс се стъписа. Изглеждаше разколебан. Мелиорн пристъпи към него и тихо му заговори.

— Не е разумно да отказваш покана от кралицата на феите.

Очите на Изабел го стрелнаха предупредително. После тя сви рамене.

— Ами, какво толкова, няма да ни навреди да поседнем.

Мелиорн ги поведе към купчина копринени възглавници близо до дивана на кралицата. Клеъри седна предпазливо, като очакваше едва ли не да се наниже на някакъв голям остър корен, който само чака да й се забоде отзад. Това може би щеше да развесели кралицата. Ала нищо такова не се случи. Възглавниците бяха много удобни, тя се облегна назад, заобиколена от останалите.

Една фея със синкаво лице се приближи към тях, като носеше поднос с четири сребърни чаши. Всички си взеха по една чаша, пълна с някаква златиста течност. На повърхността плуваха розови листенца. Саймън остави чашата до себе си.

— Не си ли жаден? — попита феята.

— Когато последния път пих от вълшебна напитка, нещо не ми понесе — промърмори той.

Клеъри едва го чу. Напитката ухаеше опияняващо, имаше наситен аромат, по-прекрасен и от този на розите. Извади листото от течността и го завъртя между палеца и показалеца си, при което още по-силно усети аромата му.