Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Аха. — Изабел побутна брадичката му със своята.

— Не и онова с лорд Монтгомъри — предупреди я той. — Всеки би могъл да влезе.

— Ами обикновени целувки?

— Струва ми се океи — отвърна Саймън и само след миг Изабел вече го целуваше, устните й бяха почти нетърпимо меки.

Ръцете му се плъзнаха под блузата и и я помилваха по гърба, проследяваики очертанията на плешките и. Когато тя се откъсна от него, устните и бяха зачервени и Саймън видя кръвта да тупти в гърлото и… кръвта на Изабел, солено-сладка, и макар да не беше гладен, искаше…

— Можеш да ме ухапеш — прошепна тя.

— Не. — Саймън се отдръпна мъничко. — Не… ти изгуби твърде много кръв. Не мога. — Усещаше как гърдите му се повдигат от дъха, от които не се нуждаеше. — Ти спеше, докато го обсъждахме, но не можем да останем тук. Клеъри сложи на входовете руни за объркване, но те няма да издържат дълго, а и храната ни свършва.

Атмосферата тук прави всички ни по-нездрави и по-слаби. А Себастиан ще ни открие. Трябва да отидем при него… утре. В Гард. — Саймън прокара пръсти през меката и коса. — А това означава, че ще имаш нужда от цялата си сила.

Изабел стисна устни и очите й пробягаха по лицето му.

— Когато прекрачихме в това царство от Двора на феите, какво видя?

Саймън я докосна лекичко. Не искаше да я лъже, ала истината… истината беше трудна и неловка.

— Из, не е нужно да…

— Аз видях Макс. Но видях и теб. Бяхме гаджета. Живеехме заедно и цялото ми семейство те приемаше. Може и да убеждавам сама себе си, че не искам да бъдеш част от живота ми, ала сърцето ми знае, че не е вярно. Ти си проправи път в живота ми, Саймън Люис, и аз не знам как или защо, нито дори кога, но то се случи и част от мен като че ли го мрази, но не мога да го променя и това е.

Саймън издаде тих задавен звук.

— Изабел…

— А сега ми кажи какво видя ти — настоя тя, а очите й проблясваха като слюда.

Саймън се подпря върху каменния под на пещерата.

— Видях се прочут, рокзвезда — бавно започна той. — Бях богат, семеиството ми беше заедно и бях с Клеъри. Тя ми беше гадже. — Почувства как тялото на Изабел се напрегна върху неговото; усети, че се кани да се претърколи настрани, и улови ръцете и. — Изабел, чуи ме. Чуи ме. Тя ми бе гадже и когато ми каза, че ме обича, аз отвърнах: "И аз те обичам… Изабел".

Изабел го гледаше с широко отворени очи.

— Изабел — повтори Саймън. — Именно това ме изтръгна от видението — твоето име. Защото знаех, че видението е погрешно. Не това исках наистина.

— Защо ми казваш, че ме обичаш, само когато си пиян или сънуваш? — попита тя.

— Изобщо не ме бива да избирам подходящия момент — призна Саймън. — Но това не означава, че не го мисля. Има неща, които искаме, дълбоко под онова, което знаем, дори под онова, което чувстваме. Има неща, които душите ни искат, а моята иска теб.

Саймън усети как Изабел изпусна дъха си.

— Кажи го. Кажи го трезвен.

— Обичам те — заяви той. — Не искам да го кажеш в отговор, освен ако наистина не го мислиш, но те обичам.

Изабел се приведе към него и допря възглавничките на пръстите си в неговите.

— Мисля го.

Саймън се надигна на лакти в същия миг, в които тя се наведе още по-ниско, и устните им се срещнаха. Целунаха се, дълго, нежно и сладостно, а после Изабел се отдръпна, дишайки накъсано.

— Е — попита Саймън, — това брои ли се за ИВ?

Изабел сви рамене.

— Нямам представа какви ги говориш.

Саймън скри факта, че това го изпълни с огромна радост.

— Гаджета ли сме вече? Официално? Има ли някакъв нефилимски ритуал? Трябва ли да си сменя статуса във фейсбук от "сложно е" на "обвързан"?

Изабел сбърчи очарователно нос.

— Имаш книга, която също така е и лице*?

* Думата "фейсбук" се състой от английските думи за "лице" и "книга". — Бел.прев.

Саймън се разсмя и Изабел отново се наведе, за да го целуне. Този път той вдигна ръце, за да я притегли към себе си, и телата им се преплетоха, омотани в одеялата, докато се целуваха и си шепнеха. Саймън се изгуби в насладата от вкуса на устата й, от извивката на ханша й под ръката му, от топлата кожа на гърба й. Забрави, че се намираха в демонско царство; че на следващия ден щяха да се хвърлят в битка; че може би никога нямаше отново да видят дома си. Всичко се стопи и остана само Изабел.

— ЗАЩО НЕПРЕКЪСНАТО СТАВА ТАКА? — Разнесе се звук на строшено стъкло и когато се надигнаха сепнато, двамата видяха Алек да се взира свирепо в тях. Беше изпуснал празната бутилка от вино, която бе държал, и подът на пещерата беше осеян с блещукащи късчета стъкло. — НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА ИДЕТЕ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ, ЗА ДА ПРАВИТЕ ТЕЗИ ГАДОСТИ? ГОРКИТЕ МИ ОЧИ!